— Но ние трябва да го живеем, нали? — попита Евън и избърса очите си. — Трябва да бъдем силни.
— Защо? — мрачно поклати глава Хирото. — Не виждам смисъла…
— Защото винаги има шанс да срещнем съчувствие у някого — приведе се над масата Евън. — И тогава животът отново ще стане поносим.
Нима това прекрасно и тъжно създание има предвид нас двамата, запита се с примряло сърце Хирото. Не, това не може да бъде… Какво може да я привлече у човек като мен? Всъщност случайната ни среща не е ли предизвикана от съдбата? Срещат се двама души с еднакво тъжна участ, може би, за да си помагат?…
— Не знам какво ще правя, ако тя умре — промърмори на глас той. Евън знаеше, че говори за жена си Казуки — сестрата на Южи.
— И аз си мисля същото — меко промълви тя.
— Понякога имам чувството, че той вече не е мой съпруг, не е мъжът, когото съм обичала… Нима подобна мисъл не е предателска?
— Не — поклати глава Хирото. — Просто реалистична.
— О, какво ли не бих дала, за да го видя отново здрав!
Той забеляза, че отново ще заплаче и сърцето му се сви от мъка.
— Това е празна мечта, разбира се… Докторите казват, че няма надежда.
И тогава той видя спасението си. Седеше точно срещу него и го гледаше с красиви очи. Имаше шанса да докаже своята стойност пред едно човешко същество, да се измъкне от черната дупка на анонимността, в която го беше тикнал Южи. Как? Много просто — като й върне съпруга.
— Аз мога да го сторя — прошепна задъхано той, сякаш току-що беше пробягал цяла миля. Алкохолното опиянение беше изчезнало, на негово място дойде една свръхреална яснота, която го опияняваше.
— Какво да сторите? — объркано го погледна тя.
— Чуйте ме, Евън — погледна я настоятелно Хирото. — Докторите не знаят всичко. Аз съм специалист в областта на компютърното програмиране и от известно време работя върху проект, който може да окаже решително влияние върху състоянието на съпруга ви.
— О, Хирото-сан! — извика развълнувано тя. — Но как?
— Много е сложно за обяснение — отвърна той, давайки си сметка, че тя все пак е една обикновена жена. — Има връзка с промяната на човешките ДНК.
— Наистина ли? — светна лицето на Евън.
— Разбира се.
— Но това звучи… — главата и развълнувано се поклати: — Звучи толкова невероятно!
— Елате! — надигна се той. — Ще ви го докажа, още сега!
Защо не, по дяволите, запита се с внезапна решителност Хирото. Този проект е и мой! Какво лице, Господи!… Майната му на Южи, да върви по дяволите със своята секретност!
Улф имаше само един шанс да се спаси от убийствения натиск. Нервите. Меката трапчинка между рамо го и гръдния кош, точно под ключицата. Там се намираше нервният възел, който командва цялата ръка. Проблемът беше свързан с факта, че този възел е скрит дълбоко под стоманените мускули на Камивара, а силите на самия Улф бързо се топяха.
Опита с кокалчетата на пръстите си, но веднага разбра, че това няма да бъде достатъчно. Камивара продължаваше да извива врата му, прешлените пропукаха. Пред очите му заплуваха разноцветни кръгове, дробовете му горяха от липсата на кислород. Мускулите му бяха разтегнати до крайност, а позата на тялото му беше такава, че едва ли можеше да прибегне до удар е цялата тежест на торса си.
Мрак.
Трябваше му оръжие.
Леко жужене, сякаш от невидимо насекомо. Още по-леко помръдване.
Оръжие. Ръката на Улф се плъзна към страничния джоб на якето, пръстите му докоснаха метал. Ножът, който Сума беше изпуснал в онзи склад, остър като бръснач…
Усещаше как вратните му прешлени започват да се късат.
Насочи душевната си енергия навътре, обля го кървавочервено сияние. Изгуби чувство за реалността.
Тесен е мостът, опасна е пътеката…
В съзнанието на Улф започна да се издига странен мост, изцяло от бойни стрели…
Имаше чувството, че плува върху мощно течение. Пред очите му се разгаряше буен огън, но той знаеше, че може да го докосне, без да се изгори… Психиката му се обви около него и изведнъж усети огъня вътре в тялото си — буен, див, неустрашим… Пръстите му стиснаха метала.
Натиск.
Ножът, горещ и зачервен до точката на топене, блесна като ослепително слънце, после се стрелна напред — като пусната от лък бойна стрела…
Натискът престана.
Очите на Камивара заплашваха да изскочат от орбитите си, устата му спазматично се кривеше, езикът му надебеля и се проточи навън. Улф инстинктивно освободи шията си от обръча на пръстите му, през завесата на интензивната горещина почти не усещаше болката в изранените си мускули.