Стийви стана, отиде до барчето и напълни две чаши с „Гленливет“. Торнбърг пое своята, кимна с глава и въздъхна:
— Времето изтича — промърмори той, вдигна чашата срещу светлината и втренчи поглед в кехлибарената течност: — Бързо, прекалено бързо…
Изпи уискито на една дълга глътка, ръката му се стрелна настрана, чашата изхвърча и се разби на хиляди късчета върху мозайката в антрето.
— Ех, ако можехме да решим загадката на този сложен протеин! Самият Господ Бог щеше да ни завиди! Какво липсва в молекулната верига, за да я направи стабилна, по дяволите?!
Стийви благоразумно замълча и изчака бурята да отмине. Той мразеше да му се противоречи и тя винаги се съобразяваше с този факт. Дори когато не беше в състояние да използва логиката като главен инструмент в психоаналитичната терапия.
У него се долавяше някакво ново, непознато за нея напрежение. И друг път беше ръмжал срещу бавния напредък на научните експерименти, но този път нещата бяха други. Какво ли е станало? От опит знаеше, че ако попита направо, положително няма да научи нищо. Усети как коремните й мускули се стягат, тръсна глава и изрази безпокойството си на глас:
— Улф е в компанията на онази японка. Нали това искаше? Сега само трябва да изчакаме и скоро ще получиш всичко, от което се нуждаеш…
Очите му гледаха така, сякаш бяха заслепени от фаровете на връхлитаща кола. Стийви направи опит да разгадае изражението на лицето му, но не успя. Уплаши се от погледа му, никога не беше го виждала такъв. Имаше чувството, че надзърта към нещо, което не би трябвало да вижда. Коремът й отново се сви.
После, типично по женски, премина директно на повода за притеснението си.
— Какво става с Улф? Добре ли е?
Торнбърг не отговори и страхът й нарасна.
— Чул ли си нещо? Да не би да е ранен или… — прехапа устни, просто не можеше да изрече страшната думичка.
Клепачите на Торнбърг се спуснаха надолу, в душата му се събра горчивина. Как е възможно да позволя пропукване на фасадата, запита се той. Винаги съм успявал да манипулирам хората, рядко се случва някой да проникне в мислите ми… Нямаше смисъл да й казва, че Улф е добре — тя веднага би усетила лъжата. Радарът й беше включен и настроен на най-чувствителната вълна. Май ще е по-добре да й предложа нещо, което максимално се доближава до истината…
— В момента Матсън има известни затруднения — отвори очи той. — Но ще се справи, можеш да бъдеш сигурна в това.
Стийви замълча, после, видимо поуспокоена, попита:
— Ти знаеш кой уби Аманда, нали?
— Имам някаква представа.
— Искам да…
Той кимна с глава, по устните му пробяга усмивка:
— Не мислиш ли, че разбирам мотивите, които те карат да ми помагаш? Зная какво искаш и мога да те уверя, че ще го получиш. Не се тревожи, Матсън ще спипа убиеца. Виждал съм го в действие и знам, че ще се справи. Никак не завиждам на човека, който е убил сестра ти…
— Искам да го убия със собствените си ръце!
— Вярвам ти — кимна Торнбърг. — Това чувство е чудесно, Матсън положително би се възхитил от теб…
Тя потръпна от пренебрежителната нотка в гласа му.
— Ще допуснеш сериозна грешка, ако ме вземаш за някоя обикновена курва! — предупреди го с леко раздразнение в гласа Стийви.
Той внимателно я погледна, сухите му устни се разтеглиха в лека усмивка.
— Да, виждам, че си била близка с Матсън, усетила си вътрешната му сила… Спа ли с него, Стийви?
Тя не посмя да отвори уста. Все още беше безсилна пред тази черта на характера му, продължаваше да се удивлява на способността му да притиска хората до стената, да ги кара да се чувстват като пеперуди в хербарий.
— Спала си, разбира се — сам си отговори Торнбърг. — Отстъпила си пред магнетичното му привличане… — Показалецът му докосна сухите устни: — А колко пъти беше близо до мисълта да му разкажеш всичко за мен?
— Нито веднъж!
— Тъй ли? — наклони глава той. — И не си влюбена в него, нали?
Стийви не отговори веднага, просто не можеше. Сведе поглед към ръцете си и въздъхна.
— Искам да изясним нещата още сега, за да нямаме недоразумения в бъдеще — започна тя. — Моите чувства засягат само мен, не желая да споделям с никого това, което изпитвам към Матсън, или пък към Мортън да речем…
— Но не и когато тези чувства поставят под заплаха моите планове!
— Нима наистина мислиш, че ще те издам на Улф?
— Драга моя, ако имаш късмета да доживееш до моята възраст и да имаш поне част от моето влияние, лесно ще разбереш, че заплахата от предателство е твой постоянен спътник!
Стийви се усмихна и взе ръката му.
— Именно заради влиянието ти аз дори не помислям да те предам. Ти изгради репутацията на Мортън във Вашингтон, ти ми създаде връзките, които изградиха и моята… Задължени сме ти до гроб!