— Мразя този израз — въздъхна Торнбърг. — „До гроб“ често означава „до вдругиден“…
Стийви внимателно го погледна, стори й се, че дълбоко в зениците му помръдва нещо мрачно и обезпокоително. Спомни си как описваше „силата“ на Улф и се запита дали това, което вижда в очите му, не е смразяващ страх. Нима е възможно Торнбърг Конрад III да се страхува от някого на този свят? Доскоро това й се струваше напълно изключено, но сега вече не беше толкова сигурна…
— Торнбърг…
Главата му рязко се повдигна.
— Трябва ми една доза… — гласът му беше тих и безизразен.
— Не!
— Приготви ми я!
— Казах не!
Очите му се заковаха в лицето й. Стийви изпита странен сърбеж под кожата си, там, където не можеше да се почеше. Чувството не беше приятно.
— Иди да я приготвиш, а после ще ми я поставиш!
Тя колебливо стана на крака:
— Но опасността…
Той се ухили, лицето му изведнъж заприлича на мъртвешка маска:
— Има само една истинска опасност! — изръмжа. — Да не доживея до края на експериментите!
Тя отиде в спалнята му и извади фалшивото чекмедже на нощната масичка. Отмести встрани тубичката с приспивателни и армейския пистолет 45-и калибър, ръката й се насочи към редицата шишенца с гумени запушалки и стерилни спринцовки. Отвори едно от тях, напълни спринцовката с безцветна течност и натисна буталцето да изкара въздуха.
Върна се в хола и се изправи пред Торнбърг.
— Няма ли да размислиш? — попита. — Това уби куп народ, то убива и Тифани…
— Моята кръвна група е различна от нейната — отвърна той със същия безизразен глас. — А и серумът е далеч по-рафиниран…
— И си убеден, че това има някакво значение? Че няма да има странични ефекти?
— Хайде, направи го!
Стийви се наведе, заби иглата в изпъкналата вена на вътрешната част на бедрото му и бавно натисна буталцето. Очите й не напускаха лицето му, защото знаеше, че странични ефекти винаги има, обикновено мимолетни, но винаги неприятни…
Той едва я изчака да свърши, тялото му подскочи като наелектризирано и бавно започна да се надига. Гърбът му се преви, вените на врата му изпъкнаха като въжета. Устните му се разтеглиха, разкривайки два реда стиснати зъби. Въздухът излиташе между тях с леко свистене, думите бяха тихи и завалени:
— Бори се!… Бори се срещу падането на нощта!…
Усещането за движение изчезна. Боботенето на мотора беше единственият външен звук, проникващ в черния мрак на ковчега и тон се хвана за него като удавник за сламка. Вътрешността миришеше на лепило за сатен и някакъв химикал за лъскане на месинговите ръкохватки, но не и на дърво.
Успя да различи някакви гласове и тялото му се стегна. Говореха двама мъже и една жена — несъмнено Шика. Сега, в началото, от нея зависеше много… После всичко щеше да се стовари върху него. Усещаш ли смъртта?
Острието на сгъваемия нож разряза окървавените му, втвърдени от пот дрехи. После Шика му помогна да облече едни тъмносин костюм на Моравия, който измъкна от вътрешността на катафалката. Той не я попита какво, по дяволите, търси тази дреха тук, просто не му пукаше.
След това му помогна да повдигне тежкия капак на ковчега и да се настани вътре. Приклекна до него и започна да маже ръцете му с бяла боя, върху лицето нанесе пласт погребален руж. Той неволно се запита дали същата процедура не е била приложена и върху Моравия, но стисна зъби и реши, че е по-добре да не знае.
— Какъв е смисълът? — попита по едно време той. — Принудят ли те да отвориш ковчега, моментално ще ме познаят.
— Няма — поклати глава тя и в очите й се появи зеленикавото сияние. „Макура но хирума“. Може би ще успее да им внуши да виждат това, което иска тя…
— Умееш ли да дишаш, без да издуваш гърди? — попита накрая Шика.
Той й разказа за наученото от сенсея му и тя доволно кимна с глава:
— Това ще бъде достатъчно. Не забравяй, че очите под клепачите ти трябва да бъдат неподвижни. Ще изпиташ желание да ги отвориш, когато вдигнат капака и светлината падне върху лицето ти… — Усети пръстите й: — Сега извий глава, ето така… В това положение не могат да видят туптенето на сънната артерия… Готово.
После капакът се затвори над главата му.
Сега в ушите му проехтя рязко изщракване и гласовете станаха по-силни. Бяха отворили задната врата на катафалката. Усети лекото потъване на амортисьорите — някое от ченгетата се беше качило в катафалката. Ясно си представи патрулната двойка — облечени в бронирани жилетки и сиви шлемове, ченгетата подозрително оглеждат вътрешността на погребалната кола. Всеки момент очакваше заповед за отваряне на ковчега.