Огледа се, космите на врата му настръхнаха. Къде ли дебне Сума? Развинти капачката и изсипа захарта в резервоара. Японецът доста ще трябва да се — потруди, за да използва отново този мотор, въздъхна със задоволство тон.
Шика го чакаше до входа на ресторанта.
— Видях Сума — съобщи му тя. — Оттатък, в гората…
— Да вървим.
Подминаха вишневия мотоциклет и се шмугнаха в храсталаците. Почти веднага откриха тясна пътечка, която се виеше навътре в гората, повърхността й беше обсипана със стърчащи коренища. Над главите им се издигаха смърчове и вековни буки, тук-там се виждаха сребърни ели и кедри.
Пътеката зави рязко наляво и започна да се снижава. Въздухът тежеше от влага. Вероятно наближаваме поток, каза си Улф. Постоянно се обръщаше и оглеждаше гората, но не забеляза нищо. Може би не ги следяха, но птичата песен беше толкова звучна, че не можеше да бъде сигурен в това.
— Той е навлязъл дълбоко в гората — спря на едно място Улф. — С всяка крачка напред се увеличава вероятността да попаднем в капан.
— Знам — отвърна Шика и също се спря. Стоеше напълно неподвижно, сякаш не дишаше.
Той знаеше какво диктува разумът, но страшно много му се искаше да пипне Сума и да се разправи с него веднъж завинаги. Най-странното беше, че Шика не обели нито дума за предстоящия полет и не го подтикваше да бързат.
— Сума не може да ме усети — бавно промълви той. — Да видим тогава дали пък ние няма да го пипнем по правилата на неговата игра…
След броени секунди се озоваха на брега на потока. Беше доста широк и пълноводен, далеч по-дълбок, отколкото беше очаквал Улф. Шика спря за момент на калния бряг. Обърна се да го погледне, на лицето й се появи усмивка. В нея имаше нещо особено, някаква обезпокоителна празнота.
Той все още се опитваше да отгатне какво означава тя, когато жената се обърна и навлезе в потока.
Коремът му се сви, предчувствието за нещастие се усили.
— Това не ми харесва — промърмори той.
Шика сложи пръст на устните си и му направи знак да я последва. Той свали обувките си, стегна връзките на хлабав възел и ги преметна през врата си. После навлезе в ледената вода. Слънцето бавно потъна зад короните на дърветата.
Тя вдигна ръка и посочи пред себе си. На другия бряг помръдна неясна сянка и бързо започна да се отдалечава. Сума.
Улф предпазливо тръгна напред. Босите му крака потънаха в хлъзгава кал, водата покри глезените му. Шика го чакаше в средата на потока. Не помръдваше, явно не й се искаше Сума да я види, ако случайно се обърне…
Водата бързо се покачваше по тялото му, скоро съжали, че не беше свалил и ризата си. Тънкият плат натежа и подгизна, уви се около кръста му и започна да го дърпа назад. Кожата му настръхна от студ.
Краката му напипваха камъни, покрити с мъх и страшно хлъзгави. Принуди се да се взира във водата, за да запази равновесие. Дълбочината се увеличаваше с всяка стъпка, скоро водата стигна до шията му. Това беше лишено от логика, тъй като на няколко крачки от него Шика едва беше намокрила коленете си. Сигурно е стъпила на скала, съобрази той.
Потърси я с поглед, но вече я нямаше. Беше в средата на потока, абсолютно сам.
Очите му светкавично пробягаха по близката околност, почти веднага засякоха фигурата й. Шика беше на отсрещния бряг, стоеше с ръце зад гърба и го гледаше. В очите и се четеше равнодушно любопитство, сякаш наблюдаваше шарена гъсеница…
Улф усети как космите на врата му отново настръхват. В главата му звънна предупреждението на Стийви, че тази жена ще го убие. Моля те, недей! Защо бързаш да срещнеш смъртта си?
Почувства я. Почувства собствената си смърт, наситила въздуха с воня на гнило. Тежка, задушлива, отвратителна…
Отскочи рязко назад, но течението беше твърде силно, водата се пенеше и бързаше към плитчините надолу.
В същия момент Шика нагази в спокойната вода край брега, повърхността й дори не помръдна. Направи крачка към средата на потока и Улф усети как студена пот се плъзга по гърба му. Господи Исусе, простена беззвучно той, почувствал сърцето си в гърлото.
— Какво е това? — дрезгаво извика той. — Коя си ти, по дяволите?!
Вместо отговор тялото на Шика бавно се издигна нагоре, краката й сякаш напуснаха повърхността на водата. Продължаваше да се усмихва, а Улф изведнъж си даде сметка, че изражението на лицето й е абсолютно кухо и лишено от съдържание, като на снимка или рекламен плакат.
Продължи да си пробива път назад, към брега, който току-що бе напуснал. Ужасът стисна гърлото му с желязна ръка.
После лицето на Шика започна, да избледнява — сякаш кожата й изведнъж беше изгубила пигментацията си. В същия миг се промениха и формите — лицето гротескно се удължи под напора на невидима сила, разтягаща костите под него. Челюстта зина, езикът й се стрелна навън. Но това не беше човешки език.