— Той е стар и е дяволски нещастен от този факт.
— Но е и безкрайно привлекателен, когато позволява да се надникне в душата му, разбира се… Признавам, че това става много рядко…
— Да. Той е доста затворен стар мръсник.
— В момента, в който ме зърна, пожела да ме тръшне на леглото…
— А каква беше твоята реакция на тази очарователна увертюра?
— Честно казано, нямах нищо против — свъси вежди тя. — И защо да имам? Никога не бях го правила с мъж на неговата възраст и ми беше любопитно да опитам… Но си давах сметка, че ако му се отдам веднага, вероятно бързо ще ме захвърли. Това някак не ми се искаше…
— Нима се опитваш да кажеш, че си успяла да отклониш апетитите му? — погледна я озадачено Хам.
— Не — отвърна тя и отпи глътка кафе. — Това никой не може да стори. Но той обича жените да го дразнят и аз направих точно това… Така привлякох вниманието му.
— А после?
— После деловите ни отношения взеха връх и постепенно престанахме да си лягаме…
— Аха…
— Какво искаш да кажеш с това „аха“?
Той прехвърли последното парче пеканов пай в чинията си, сложи отгоре му ванилов сладолед и с наслада отхапа.
— Знаеш ли, най-голямата грешка на хората около баща ми е да мислят, че главната му грижа е как да го вдигне… Че това е неговата слабост… — Лъжичката му потъна в сладоледа, езикът му старателно я облиза: — Но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Според мен баща ми няма слабо място и това го прави уникален сред останалите хора. Дори нещо повече — той не понася мъжете, които, по неговите думи, се ръководят от пишката си… Използва секса, за да получи всичко, което иска — както го правят жените.
Усети как напрежението на Марион нараства, но запази безизразността на лицето си.
— Искаш да кажеш, че е искал нещо от мен?
Той кимна с глава.
— Което не означава, че не те е харесвал. Напротив, аз съм сигурен в обратното. Но на стената в кабинета му има няколко животински глави — скъп спомен от африканско сафари. Тях също ги харесва… Разбираш ли какво искам да кажа?
— Трофеи.
— Точно така, думата е подходяща…
Марион довърши кафето, чашата й моментално беше допълнена. Хам благодари на келнерката, обръщайки се към нея по име.
— В началото Торнбърг прояви интерес към оръжейните ни доставки. И защо не? В този бизнес се печели много, особено ако имаш достатъчно мозък да си прибереш парите и да изчезнеш, преди някой да реши, че е време да ти вкара куршум в главата, да прикрепи пластичен експлозив към колата ти или пък да те издаде на съответните митнически власти…
За него подобни рискове не съществуваха, разбира се. Той просто ни отпускаше оборотен капитал, срещу който получаваше част от печалбата. Всички бяха доволни. С течение на времето обаче започнах да подозирам, че губи интерес и вниманието му е насочено другаде…
Един ден ме покани на обяд. Заведе ме в онзи баровски кънтри клуб, забравих му името…
— Магнолия Теръс.
— Точно така. Великолепно място, изпълва те със страхопочитание. Вероятно това е причината, поради която кани гостите си там… Но обядът беше съвсем делови. Той искаше да знае дали „Екстант“ се занимава и с друга контрабанда, извън оръжието и мунициите. Бях му споменала, че от време на време задоволяваме специалните изисквания на част от клиентите си. Той искаше да знае какви точно са те. Обясних му — жени, лекарствени препарати, коне и още куп подобни неща… Интересът му рязко се повиши.
Марион взе една лъжичка от пекановия пай в чинията си, преглътна я с помощта на кафето и бутна останалото по посока на Хам. Загледа го как полива парчето със сладолед и лакомо го поглъща, в очите й се появи особен израз.
— Според мен Торнбърг завижда на начина, по който унищожаваш храната — промълви тя. — Това съща му напомня за старостта…
— Никога не ми е хрумвало подобно нещо — спря да дъвче Хам.
— Сега вече го знаеш и може би ще ограничаваш апетита си в негово присъствие. — Той замълча, челюстите му продължаваха да действат. — У теб съществува характерният синовен стремеж да задоволяваш желанията на баща си… Но в случая баща ти се казва Торнбърг Конрад Трети — човек, който едва ли някога е бил доволен от действията на себеподобните си.
— Какво искаш да кажеш?
— Само едно — приведе се напред Марион. — Никой не може да задоволи изискванията на Торнбърг, никой не може дори да се доближи до стандартите му. Затова е безсмислено да се опитва… Всъщност не безсмислено, а направо глупаво! Защо трябва цял живот да преследваш недостижима цел? Защо трябва да правиш отчаяни опити да бъдеш негов човек, като можеш да имаш собствена идентичност?