Торнбърг наблюдаваше Улф, отпуснат на един от брезентовите столове. Искрено се възхищаваше на спокойната му увереност, дори мъничко му завиждаше. Навсякъде около тях бушуваше войната — един кошмарен спектакъл, един невъобразим хаос…
Намираха се в сграда от ламаринени плоскости, жаркото виетнамско слънце немилостиво приличаше, въздухът едва ли беше по-хладен от вътрешността на тостер. Торнбърг виждаше, че Улф се поти, също като тримата съветници на генерала с непроницаеми лица, дори и генерал Крос се потеше.
Навън товареха муниции на един Б-52. Напалм, както обикновено. Тази война никога няма да свърши, въздъхна в себе си Торнбърг.
Никой не ги запозна, той ясно усещаше любопитството на Улф. Това беше хубаво.
— Имаш страхотно досие, синко — продължи генерал Крос, макар да не беше погледнал в папката, която стискаше един от помощниците му. — Шест бойни ордена! Твоите бойни другари се гордеят с теб, родината също… По дяволите, дори аз се гордея с теб!
— Благодаря, сър — чинно отговори Улф.
Генералът не беше свършил, ръцете му нетърпеливо се размахаха.
— Но знаеш как армията награждава своите герои, синко — тя просто изисква още повече жертви от тях… И това е естествено, защото те имат какво да дадат… — генерал Крос присви очи. Имаше издължено скръбно лице, чип нос и хлътнали, насечени от ситни бръчици бузи. Челото му беше високо и интелигентно, под шапката се криеше оскъдно количество коса. — Времената се жестоки. Мисля, че е излишно да го казвам точно на теб. За да спечелим тази война, ние се нуждаем от всяко оръжие, с което разполагаме, от всеки нож или куршум… — Очите на генерала се превърнаха в тесни, едва забележими цепки. — Разбираш какво искам да кажа, нали?
— Да, сър, разбирам.
Генералът доволно кимна с глава.
— За теб имаме една особена, изключително опасна мисия — продължи той. — Толкова опасна, че дори Генералният щаб не смее да я осъществи. — Очите му пробягаха по лицето на всеки от присъстващите, после отново се спряха на Улф. — Изборът падна върху теб, синко. Хората в тази стая са единствените, които знаят, че тази мисия ще бъде осъществена. Те са и единствените, които разбират нейната важност…
Улф вдигна глава.
— След като аз не разбирам важността на тази мисия и след като Генералният щаб я счита за прекалено опасна, стигам до заключението, че нямам друг избор, освен да приема — спокойно рече той.
— Имате такъв избор — обади се Торнбърг, искрено възхитен от поведението на този офицер. Очите на Улф се преместиха върху лицето му, Торнбърг видя отражението си в зениците му и почти физически усети тежестта на този поглед. — Мисията е от такъв характер, че ние нямаме право да издаваме заповед за нейното довеждане докрай.
— А вие сте?
— Казвам се Торнбърг Конрад Трети. Достатъчно е да знаете, че аз съм архитект на цялата операция.
— Това е вярно — обади се за последен път генерал Крос. — Искам да ти напомня, че няма смисъл да задаващ излишни въпроси. Всички тук сме на мнение, че ще ти бъде достатъчно да знаеш само най-необходимите неща — надигна се, заедно с него скочиха и помощниците му. — Сега ви оставям… — насочи се към душната жега навън, следван на почтително разстояние от частната си гвардия.
— Да разбирам ли, че имате двойствен подход към изпълнението на воинския си дълг? — попита Торнбърг, когато останаха сами.
Улф вдигна глава и видя черното дуло на офицерски колт 45-и калибър, насочено право в гърдите му.
Виетнам, дяволската паст на войната. Подобно на кръвожаден звяр тя захапваше младите момчета и ги изплюваше мъртви или осакатени за цял живот. Жесток звяр, който Торнбърг все по-трудно понасяше и все по-малко разбираше…
Десетилетия по-късно Торнбърг Чакала щеше да се заеме със задачата да установи точно колко младият Торнбърг е мразел войната. Всеки ден наблюдаваше как бъдещето на родината му чезне в оризовите нивици на тази чужда земя. Войната не бива да бъде неразбираема — това го пишеше във всеки учебник по история. Но тази война никой не разбираше, това беше просто невъзможно. И в това се съдържаше нейното проклятие. Човек би могъл да я понесе — много бойци доказаха това на практика, — но никой не можеше да открие смисъла й.
В Камбоджа беше същото. Откровено казано, там той въобще не си направи труда да разсъждава. Опиянен от чувството за власт, той се радваше на факта, че може да върти на пръста си фигура като генерал Крос и нищо повече не го интересуваше. Крос нямаше друг избор, но ако Торнбърг имаше капка разум в главата си, той несъмнено би трябвало да съжалява този мъж. Но вместо това злорадстваше и изпитваше опиянение от възможността да заповядва на един генерал и да получава от него всичко, което поиска.