В крайна сметка прав беше именно Торнбърг. Крос беше незначителна фигура, пионка без тежест.
Азиатската нощ беше непрогледна.
Улф приземи самолета ОВ-1Б „Мохоук“ отвъд фронтовата линия. Беше странен на вид летателен апарат, взет на заем от Първа въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в района на Ан Кхе. Седемчленният екипаж бързо слезе на земята.
Освен Улф в него влизаха сержантът от Специалните части Брик, когото генерал Крос настоя да включи в операцията като телохранител на Торнбърг, личният медицински лаборант на Торнбърг Дънкан с полева лаборатория в пълен комплект, както и трима кхмери от племето Серей, които бяха израснали точно в онзи район на Камбоджа, от който се интересуваше Торнбърг.
Впоследствие, по време на тежкия поход през границата, всички тези хора бяха избити от виетконг, живи останаха само Торнбърг и Улф.
Но целта беше постигната и Торнбърг получи това, което искаше.
Утрото на втория ден от мисията беше ясно, във въздуха се издигаше висок стълб дим, който стоеше неподвижен като въже в ръката на факир. Беше близко, на по-малко от километър от мястото, където беше нощувала групата. Скоро бяха там и установиха, че димят останките от голямо село. Тук-там огънят още бушуваше — бял, ярък, неукротим. При изключително влажния въздух това беше невъзможно за обикновен пожар. Което означаваше, че селото е било подпалено с напалм. Като потвърждение беше и тежката миризма на изгоряло човешко месо, която висеше над цялата долина.
Дънкан включи портативната апаратура за измерване на радиацията, но всичко беше в нормалните граници. Труповете се валяха навсякъде — пред опожарените колиби, в овъглените им вътрешни помещения, направо на улицата… Край тях се забелязваха остатъци от оръжие, но самите трупове бяха неузнаваеми. Торнбърг чу Улф да пита кхмерите какви са тези хора — виетконг или кхмери…
— Има и от двете народности — отвърна намръщено един от кхмерите. — Виетконг обичат да нападат граничните селца, защото мислят, че сред кхмерите ще бъдат в безопасност…
Колко въпроси остават без отговори, помисли си Торнбърг. По всичко личеше, че това село е унищожено от напалм, но във въздуха липсваше характерната миризма. А през нощта цареше пълна тишина, макар че на половин километър от подобна касапница би трябвало да чуят както воя на реактивните двигатели, така и трясъка на експлозиите.
Торнбърг направи знак на Дънкан и лаборантът свали раницата с инструментите от гърба си. Разтвори брезентовите калъфи и сръчно се залови за работа. Задачата му беше да събере проби от колкото е възможно повече човешки органи — кожа, тъкани, черен и бял дроб, кости и мозък, сърце и гръбначен стълб… Материал имаше предостатъчно — мъже и жени на различна възраст, невръстни дечица. Пробите влязоха в специални епруветки от нечупливо стъкло, от които беше изтеглен въздухът. Запечатани бяха с дебели гумени тапи. Дънкан постави етикет на всяка от тях и акуратно ги подреди в раницата си. Торнбърг неотклонно го наблюдаваше.
Улф гледаше и мълчеше. После подкани кхмерите за задължителната патрулна обиколка на опожареното село. Добрият войник никога не задава въпроси, усмихна се вътрешно Торнбърг. Но знаеше, че Улф скоро ще обработи получената информация и ще си направи съответните заключения.
Минути по-късно ги връхлетя артилерийската канонада. Брик и Дънкан загинаха още при първите експлозии на виетконгските мини, а Торнбърг така и не узна съдбата на тримата кхмери. Дали бяха убити, пленени, или просто бяха изоставили мисията на произвола на съдбата? Така е на война, въздъхна в себе си той. Много въпроси остават без отговори. Човек никога не знае какво става в момента, какво ще стане в бъдеще, още по-малко — какво вече е станало… Или приемаш това лишено от всякакъв смисъл състояние на нещата, или полудяваш…
Бомбардировката беше много интензивна. Торнбърг изгуби зрението си и нямаше никаква представа какво да прави и как да се предпази. Улф обаче запази присъствие на духа. Вдигна раницата с пробите, хвана ръката му и го повлече към вътрешността на Камбоджа, далеч от снарядите, които злокобно свиреха във въздуха. Тогава за пръв път изпита странното чувство, че е в пълна безопасност, че двамата с Улф се намират в бронирана черупка, недостижими за мини, снаряди и куршуми, напълно откъснати от войната.
На първата почивка Улф поиска обяснения. Стори го въпреки предупреждението на генерал Крос да не задава излишни въпроси. А самочувствието на Торнбърг отдавна беше отлетяло, на практика беше уплашен до смърт. Суровата действителност на войната прогони от душата му чувството за всемогъща безнаказаност. Улф вече знаеше, че Торнбърг не е никакъв Джон Уейн и от този момент нататък ще бъде напълно зависим от него. Ето защо Торнбърг му разказа това, което счете за необходимо. Още повече че Улф беше проявил невероятна интелигентност и вече знаеше малко или много какво е състоянието на нещата: знаеше, че Торнбърг и Дънкан са цивилни, че мисията е по-скоро научна, отколкото военна операция, че търсят някаква нова и неизвестна форма на радиационно облъчване…