Мита беше свикнала с философските му отклонения.
— Тази несправедливост ли имаше предвид? — попита тя.
— Не, не! — енергично тръсна глава Вакаре и облиза устни така, сякаш беше готов да погълне нови шест канички саке. — Говоря за нещо съвсем лично… От мен поискаха да предам най-добрия си приятел… И трябва да се подчиня! „Гири“… Имам дълг към човека, който го поиска…
— Животът има смисъл само когато стане труден — отбеляза Мита.
— Наистина ли мислиш така? — учудено я погледна Вакаре.
— Да — кимна тя. — Такъв е моят живот и ако не вярвам в него, значи не вярвам в нищо…
Вакаре изсумтя и се настани по-удобно в скута й. Тя продължи да го гали, очите му доволно се притвориха.
— Ех, ако можех да предам не приятеля си, а зет му! — въздъхна мечтателно той. — Дори секунда не бих се поколебал! Хирото е истинско копеле — алчно, злобно, завистливо!… Сърцето му кърви от успехите на Южи! Но от друга страна, той няма чест… Не би ми доставило никакво удоволствие да го корумпирам…
— Я ми кажи, достойно ли е да предадеш приятеля си Южи? — присви очи Мита.
Вакаре не отговори, но момичето го познаваше достатъчно добре, за да забележи беглата усмивка, пробягала по устните му. По-късно, след като изсмука мъжката му сила, изкъпа го и го изпрати да се препъва към дома си — омаян колкото от алкохола, толкова и от нейните ласки, Мита побърза да се върне в стаята си.
— Нещо полезно? — попита тя японката, която я очакваше на прага. Беше изключително красива и толкова млада, че Мита, макар и едва надхвърлила двадесетте, изглеждаше като нейна майка.
— Много неща — отвърна Евън и й подаде добре натъпкан плик с банкноти. — Но най-важното се криеше в усмивката на клиента ти.
Хам седеше в един ресторант на Колумбия роуд в квартала „Адамс-Морган“, очите му бяха отправени към масичките на тротоара. През лятото над тях се разтваряха чадъри в ярки цветове, във въздуха се усещаше онова безгрижие, което човек изпитва в някое парижко кафене.
Пиеше кафе, наближаваше обяд и масите наоколо бавно започваха да се заемат. Посетителите тук бяха предимно изискани дами, отбили се да хапнат нещо вкусно между посещението на два модни бутика.
Моментално забеляза Марион Стар Сейнт Джеймс, която този път носеше минипола в шоколадов цвят, широк черен колани бяла копринена блузка. На краката й имаше къси до глезените ботушки с високи токчета, палтото беше небрежно наметнато върху раменете й.
Главите на всички посетители се обърнаха подире й. Мъжете я гледаха с одобрение, а жените със завист. Сърцето на Хам потръпна от гордост, че тази жена беше тук да се срещне именно с него.
Миг преди стройната й фигура да се отпусне на отсрещния стол, очите му забелязаха позната физиономия в дъното на салона. Принадлежеше на млада русокоса красавица, чието име в момента не можеше да си спомни, но несъмнено я познаваше. Наблюдаваше гъвкавите движения на Марион с очите на мангуста, заела се да изучава изскочилата пред нея кобра.
Коя беше тази, по дяволите, запита се Хам.
После усети парфюма на Марион, потъна в топлата й усмивка и веднага забрави за русокосата.
— Точна си — рече. — Обичам точността.
Устните й престорено се нацупиха.
— Заряза ме толкова рано, че накъсах чаршафите от яд!
— Сериозно?
— Сериозно, я! Обичам да чувам тази дума от устата на американец! Звучи ми толкова невинно! — погледна го с блестящите си очи и вече по-тихо добави: — Прегърнах възглавницата и си представих, че това си ти…
— И какво си помисли? — попита той, с изненада открил, че устата му пресъхва от възбуда.
Марион вдигна глава към изправилия се до масата келнер, поръча си питие и очите й бавно се върнаха върху лицето на Хам.
— Представих си всички онези чудесни и греховни неща, които нямах куража да си поискам през нощта…
— Не ми приличаш на жена, която няма кураж да си иска каквото и да било — засмя се той.
— Това е маска — прошепна тя. — Всички използваме маски и се правим на актьори… Просто защото така ни е по-лесно да крием мислите и намеренията си.
— Това ми звучи доста тайнствено — отбеляза Хам. — Сякаш слушам Мата Хари…
— Не мислиш ли, че всички сме по малко шпиони, Хам? — вдигна глава тя. — Страшно много обичаме да се крием зад маските си и да търсим слабото място в маските на околните. Такава е човешката природа, точно това правихме и ние с теб снощи, на борда на яхтата… Не, не се опитвай да отричаш, защото рискуваш обядът ни да протече в нежелана насока… — допря пръст до устните му и се усмихна: — Ти не си от мъжете, които са свикнали да казват истината, нали? Питам се какъв ли е бил малкият Хамптън Конрад… Може би трябва да поговоря с родителите ти…