— Виждам, че сте ранен — меко прошепна тя и му помогна да улучи входа на малка палатка.
— Ослепях и не зная дали това ще бъде временно или постоянно — отвърна той. Усети ръба на нещо като нар и предпазливо седна. Тя го докосна с длан, предлагайки му да легне.
— Може ли да хвърля едно око?
— Добре, ако мислите, че от това ще излезе нещо…
Пръстите й докоснаха раната и той неволно се намръщи. После усещането за болка изчезна и той напразно чакаше появата й.
Обля го странна топлина, имаше чувството, че нарът се измъква изпод него и тялото му остава свободно във въздуха — топъл, гальовен, приятен…
Отвори очи, но не видя нищо. Дланта на Минако беше върху клепачите му. Отмести я бавно и с безкрайно внимание, той заслепено примигна. Видя, че наистина се намират в палатка, но тухленият зид в единия край показваше, че тази палатка вероятно е издигната сред руините на опожарено селище.
— Зрението ви се възстанови — отбеляза Минако.
— Да — замаяно промълви той. Вече беше в състояние да се увери със собствените си очи, че физическата й красота не отстъпва на душевното й излъчване. Имаше чувството, че самият бог Ерос го пронизва в сърцето. Смътно си даде сметка, че трепери.
Да, образът на Ерос беше съвсем подходящ за душевното му състояние. Струваше му се, че жената насреща е тайнствено митично същество, че ако погледне надолу, ще види копита и опашка, а не черен памучен панталон и бойни ботуши… Направи опит да седне, но ръката й го спря:
— Трябва да полежите малко — тихо промълви жената, гърдите му странно се затоплиха под натиска на пръстите й. — Все още не сте оздравял…
— Не усещам никаква болка — отвърна той. — Какво ми направихте?
Тя му отправи една усмивка, а той изпита леко неудобство от пълната си безпомощност. Даваше си сметка, че ако реши да забие нож в сърцето му, той няма да успее дори да помръдне. Болката наистина беше изчезнала, но тялото му беше обхванато от невероятна слабост. Никога през живота си не беше се чувствал по този начин… На практика тази слабост го лишаваше от всякакви съпротивителни сили.
— Болката все още е там, можете да ми вярвате — обади се Минако. — Но тялото ви се справя с нея по друг, доста по-ефикасен начин…
— Затова ли се чувствам толкова слаб? — облиза устни Торнбърг.
— Да.
— Това не ми харесва.
— Значи предпочитате слепотата? — засмя се тя.
Торнбърг се замисли и механично отбеляза, че липсата на незабавен отрицателен отговор силно я заинтригува.
— В нея имаше нещо, което харесвах — промърмори най-сетне той.
— Какво беше то?
Защо пък трябва да й казвам всичко, разбунтува се душата му. Тя ми спестява доста неща, нека и аз й отговоря със същото…
— Коя сте вие? — попита. — Какво правите тук?
Лицето на Минако остана безизразно като съвършено творение на изкуството. Изглеждаше нереално, сякаш го виждаше с очите на художник, сякаш се беше превърнало в символ на загадъчната й душа…
— Приятелят ви има набито око — отвърна Минако. — Той вече установи, че не съм виетнамка или кхмерка, нито пък китайка, тайландка или бирманка…
— Остава да сте японка — промърмори Торнбърг. — Но това ми се струва малко вероятно, тъй като нямаме сведения за участие на японци във Виетнамската война…
— В такъв случай нито сме се срещнали, нито подозирате за моето съществуване — усмихна се тя.
Торнбърг се надигна на лакти, но получи силен световъртеж и с пъшкане се отпусна обратно на нара. Пое няколко глътки въздух и едва тогава проговори:
— Споменахте за някакви експерименти…
— Нали затова сте тук? Искахте да разберете какво става…
— Дойдох след няколко настойчиви рапорта на нашето и южновиетнамското разузнаване.
— Това не е съвсем вярно, нали, господин Конрад?
Не е, разбира се, въздъхна смутено той. Но откъде, в името на Исуса, именно тя знае това?! Дали не прибягва до слепи предположения? Ами ако не е така?! През тялото му пробяга хлад, неочакван като първия есенен вятър.
— Доколкото зная, това е истината — отвърна на глас той.
Преди шест седмици генерал Крос изпратил боен хеликоптер оттатък границата. Машината кацнала в близост до едно от опожарените селища, екипажът прибрал в найлонов чувал първия попаднал пред очите им труп и побързал да се върне в базата. Трупът бил изпратен по въздуха директно за Вашингтон, от летището го закарали в лабораторията на доктор Ричард Халбъртън — един от най-добрите патолози в Министерството на отбраната. По една случайност доктор Халбъртън се оказа брат на личния адвокат на Торнтън — Дъглас Халбъртън. Двамата бързо се сближиха и година по-късно именно Ричард Халбъртън стана главен консултант на Торнбърг при подборката на екипа от специалисти за клиниката „Грийн Бранчиз“…