Така Торнбърг научи за странната „пациентка“ на Дик. Виждаше се с доктора всеки ден, по онова време бяха направо луди по тайните на живота и смъртта, по процеса на стареенето…
— Много любопитно нещо — каза Дик, докато го въвеждаше в лабораторията си. — Моята пациентка не е била убита по време на бой. Наистина всички външни белези говорят за изгаряне от напалм, но аутопсията не откри никакви следи от този химикал.
— Тогава от какво е умряла? — попита Торнбърг, вече развълнуван от откритието на приятеля си.
— Като учен трябва да призная, че това все още не ми е известно — отвърна с въздишка Дик. — Но като патолог с голям опит аз винаги прибягвам и до интуицията си… Именно тя ми казва, че тази жена е умряла от свръхдоза наркотик…
— Невъзможно! — извика Торнбърг. — Какъв е този наркотик, който ще я изгори жива?!
— Изгарянето няма нищо общо с това — поклати глава доктор Халбъртън. — Досегашните лабораторни анализи недвусмислено сочат, че в кръвоносната й система има висока концентрация на един сложен ензим. Странното е, че този ензим съществува по принцип в човешкия организъм, но тук става въпрос — пак повтарям — за изключително висока концентрация… Тя не е била в състояние да го абсорбира и това е довело до смъртта й. Големи количества от този ензим открих в черния дроб, бъбреците, далака и дебелото черво…
Торнбърг си спомни, че на това място Дик Халбъртън направи пауза, хвърли му внимателен поглед през очилата си и тихо добави:
— Имам чувството, че буквално е била изядена жива от този ензим…
— Все още не си го изолирал, нали?
— Напротив, вече го сторих — отвърна Дик. — Не беше никак трудно, тъй като имаше големи отлагания в органите, за които ти споменах… Проблемът е в лабораторния анализ на тази субстанция… Може да отнеме страшно дълго време, дори години. И пак да не получа задоволителен резултат…
— Какво означава това?
— Означава, че ензимът е нестабилен и започва да се разпада в момента, в който напусне живата тъкан — обърна се и пристъпи към една маса с цинково покритие, върху която имаше три телени клетки с опитни мишки. — Обърни внимание на тази двойка — посочи една от тях Дик и сви рамене. — Бяха безнадеждно заразени от злокачествени тумори при предишни експерименти, затова реших, че мога да им вкарам минимална доза от непознатия ензим, без да имам угризения на съвестта.
Торнбърг се наведе и започна да оглежда мишките.
— Изглеждат ми съвсем здрави — заяви след известно време той.
— Точно там е работата — усмихна се тържествуващо Дик. — Туморите ги няма!
Торнбърг недоверчиво го изгледа, после премести поглед към клетката с мишките.
— Какво, за Бога, представлява тази субстанция? — смаяно попита той.
— В момента знам толкова, колкото и ти… — въздъхна Дик Халбъртън и натика ръцете си в джобовете на работната престилка. — Какво е било онова, което се е съдържало в Светия Граал? Кръвта на Христос?…
Минако се обърна и сложи вода на пламъка на малък спиртник. Изчака я да заври и пусна вътре шепа листенца от ароматичен черен чай. Торнбърг жадно поглъщаше с очи нежната кожа на врата й, разкрила се под гъстата, прибрана на кок черна коса. Виждаше ясно всяка пора, струваше му се, че от тях лъха тайнствено, но силно еротично послание.
— Чай-барут от Китай — обяви с усмивка тя, след като се обърна към него. — Много силен и много ароматичен.
Помогна му да се изправи в седнало положение, забелязала замаяното изражение на лицето му. Той опря гръб на напуканата стена, замаян не само от раната, но и от аромата на тялото й.
Въздухът беше наситен с прашинки, които засядаха в гърлото му при всяко вдишване. Чаят му дойде тъкмо навреме. Макар и стипчив, той беше онази живителна влага, от която се нуждаеше в момента Торнбърг.
— Къде е Матсън? — попита след първата глътка той.
— Невредим е — обясни Минако, сякаш усетила загрижеността му. Очите й за миг се притвориха: — В момента спи…
— Искам да ви повярвам, но се страхувам, че не ми давате достатъчно поводи да го сторя.
— Тук дойдохте сляп — напомни му тя. — А сега…
— Какво криете?
— Какво крием — поправи го Минако. — Вие не сте тук по настояване на американската армия. Ако любопитството й беше достатъчно голямо, тя щеше да изпрати свой редовен контингент. Всъщност ние очаквахме именно това. Докато вие и лейтенант Матсън сте съвсем друга работа…