Ароматът й беше зашеметяващ. В ноздрите го удари онази приятна миризма, която беше усетил, преди да заспи. Тя изтичаше от тялото й с такава интензивност, сякаш идваше от невидима дупчица в могъщата леща, концентрирала в себе си толкова енергия, че времето беше престанало да съществува… Потънал дълбоко в нея, той имаше чувството, че се докосва до центъра на тази леща, започва да опознава тайните на съществуванието, на остаряването и разрухата, на живота и смъртта… Беше близо, болезнено и влудяващо близо… Ех, ако можеше да протегне пипалата на съзнанието си, да измъкне лещата от същността на душата й, да я разгледа и опознае, а после незабелязано да я върне обратно!…
После всичко свърши… Бързо, прекалено бързо! Тайната се сви и започна да се отдалечава, тялото му се отдели от нейното и рухна на пода на палатката…
Веднага след това той поиска да хване ръката й. Не защото държеше да покаже топли чувства (макар тя да беше убедена, че ги изпитва), а защото не успя да получи това, което разчиташе да получи чрез сексуалния контакт. Сега просто опитваше други пътища.
Разбира се, той беше изпитал огромна наслада — това беше участта на всички мъже, попаднали в леглото й. Докато тя, както винаги, не изпита абсолютно нищо. Може би това беше божие наказание, въздъхна в себе си Минако. Аз, която съм предопределена да зачена един-единствен път, не мога да изпитам никаква наслада от акта на това зачатие. Годините ми съвсем не са малко, но мензисът ми е редовен като на младо момиче, а детеродните ми способности са такива, каквито бяха преди четиридесет години.
Именно тази загадка беше привлякла Торнбърг, за нея той беше готов дори на престъпление. Едва след съвкуплението, в момента, в който той се плъзна встрани, тя започна да разбира грешката, която беше допуснала.
През цялото време беше убедена, че той е избраникът, че е тук по волята на Бога и собственото си просветление относно дълбоката й същност, че той трябва да посади семето на нов живот в утробата й.
И го стори. Отдаде се на врага, защото такава е съдбата й, или поне част от нея. Но сбърка. Беше разчитала единствено на „макура но хирума“, пренебрегвайки предупреждението на баба си. Кабуто й каза, че ще има бели петна, че бъдещето, което вижда, невинаги ще се реализира в действителния живот. И сега стана точно така.
Твърде късно разбра, че не семето на Торнбърг Конрад Трети трябва да я оплоди. Заблуди се от временната му слепота, от способността му да усети излъчването й. Докато от спътника му Улф Матсън не усети абсолютно нищо. На практика не се усъмни нито за миг, признаците, че този мъж притежава „макура но хирума“ под някаква форма, бяха достатъчно ясни. Но непосредствено след сексуалния контакт, когато психиката е открита и уязвима като в предсмъртен час, тя измери обема на психическата му енергия и бързо откри, че тази енергия е латентна и едва ли ще й бъде от полза…
Но семето му вече беше посадено в утробата й. Денят беше особено подходящ за зачеване, а тя познаваше тялото си достатъчно добре, за да бъде сигурна в положителния резултат. Беше абсолютно убедена, че е забременяла и трябва да носи в утробата си детето на Торнбърг Конрад Трети.
Ето защо, когато той трепетно докосна ръката й, търсещ „макура но хирума“ — най-голямата загадка на нейната душа, тя изпита желанието да издере очите му и нищо повече.
Не го стори. Вместо това се усмихна на надвесеното над себе си лице, устните й се притиснаха до опакото на ръката му.
— Аз не съм твой враг — излъга тя. — Сега вече знаеш, че желая доброто на теб и твоя приятел, нали?
— Но въпреки това взе раницата ми — отбеляза той. — Сякаш си знаела какво има в нея.
Този мъж съвсем не е глупак, призна пред себе си тя. Напротив — доказа, че е изключително умен и изобретателен и това вероятно се дължи на задрямалата „макура но хирума“ дълбоко в душата му.
— Не беше трудно да отгатна какво носиш — усмихна се сладко тя. — Тези експерименти са мои, затова не мога да позволя на когото и да било да се ползва от резултатите им.
— Резултатите им са изпепелени хора — отбеляза той.
Прав е, разбира се, помисли тя. Но това не означава, че ще му го призная на глас.
— Минако, дойдох тук да разбера с какво се занимавате. Вече научих една част, но искам да зная всичко. Ти няма от какво да се безпокоиш, защото, както правилно си отгатнала, това разследване е неофициално и засяга единствено мен…
Тя го погледна, устните й бяха леко разтворени: