На този процес се дължеше както първоначалното и вълнение от появата на Торнбърг Конрад Трети, така и последвалото разочарование. Чувстваше се измамена от факта, че осъществи сексуален контакт със същество, чиято психика се нуждаеше от основно пречистване. Същевременно си даваше ясна сметка, че за пръв път усети някакво раздвижване — нещо, което навяваше далечен полъх на забраненото удоволствие.
Макар съдбата да я беше дамгосала с проклятието да не изпитва нищо при акта, доставящ удоволствие, и дори екстаз, на милиони човешки същества, в часовете след първия сексуален контакт с Торнбърг тя усети някаква празнота, нещо като болезнено свиване на стомаха. Постепенно разбра на какво се дължи тя и сърцето й потръпна от ужас. Това беше пряк резултат от секса й с този чужденец. Беше усетила нещо ново дълбоко в себе си, искаше й се да го усети пак…
Не можеше да се сдържа. Отново го вкара в леглото, усети го в себе си и го държа там до пълното му изтощение. Самата тя искаше още и това накара страните й да пламнат от срам. Никога досега не беше разглеждала секса като нещо друго, освен като оръжие за постигане на определена цел. Оръжие, което беше част от арсенала на нейно разположение и нищо повече.
Искаше този чужденец, този враг. Искаше го въпреки убеждението, че би й разпорил корема, ако е сигурен, че оттам може да измъкне голямата тайна на живота й. Би го сторил, въпреки страстта, която го изгаряше, въпреки ненаситната му жажда за ласките й…
А сега тя изгаряше за него. Тази мисъл беше толкова абсурдна, че Минако почти се изсмя на глас в мрака на палатката, изтегнала се неподвижно до спящия Торнбърг. Ръката й държеше инструмента, който само допреди миг беше потънал дълбоко в нея и й носеше забавление. Дланта й беше влажна от семето му и тази лепкава частица живот също караше сърцето й да ускорява ритъма си.
Каква загадка е животът, въздъхна Минако. Ако съм научила нещо след осемдесет и пет години на този свят, то е само едно: точно когато си сигурен, че си разшифровал посланията на живота, появява се нещо или някой и обръща наопаки всичките ти отдавна установени представи.
Навън бавно започна да се разсъмва, дилемата й се задълбочаваше. Даваше си ясна сметка, че не бива да го оставя втора нощ до себе си, тъй като явно започваше да се увлича. Лишавана десетилетия наред от чувството за блаженство, тя се оказа неподготвена за внезапната му поява. В продължение на дълги отрязъци от време не беше в състояние да разсъждава трезво, веднъж или два пъти вече й хрумна да изостави мисията си в името на нововъзникналата близост. В тези случаи разтърсваше глава като бясно куче, пръскащо пяна от почернелите си бърни, поемаше няколко порции въздух и правеше върховни усилия да възстанови трезвото си мислене.
Когато той започна да се пробужда, решението й вече беше взето. Нищо не можеше да я отклони от изпълнението му. Благодарение на „макура но хирума“ вече имаше представа каква ярост ще предизвика у него това решение. Това не я вълнуваше. Вярваше, че няма да се отклони от избрания път, дори да види мястото си до него в бъдещето. Ролята й в предстоящите събития беше далеч по-важна, предстоеше й да съедини съдбата на хора, живели в различно време и на различно място в пространството.
Разбира се, би могла да заповяда екзекуцията на Торнбърг и Улф. Една дума и хората й щяха да им вкарат по един куршум в тила. Може би трябваше да я изрече… Но на този етап от живота си беше убеден противник на подобно варварско поведение, все още сляпо вярваше в силата на „макура но хирума“, в бъдещето, което впоследствие превърна всички в слепци… Във властта над живота на друго човешко същество има нещо особено вълнуващо, помисли си тя. А аз открих, че още по-вълнуващо е не да упражниш тази власт, а просто да накараш врага да очаква това от теб…
Ето защо мигът, в който Торнбърг отвори кървясалите си очи и усети нокътя й върху шията си, беше натежал от сладостно очакване.
— Бих могла да те пратя на разстрел или сама да ти тегля куршума — прошепна в ухото му тя. — Защото искаш да откраднеш тайната на нашия експеримент…
Гледаше с огромен интерес как той инстинктивно потърси ножа, захвърлен на земята, как стиска дръжката му и го опира в меката кожа на шията й. Ето това са мъжете, въздъхна Минако. Примитивни зверове, които се доверяват единствено на инстинктите си и пет пари не дават за околните. Винаги съм знаела това…