Не, това няма да се случи в действителност… Ще се случи друго. Тя ще му върне заредения пистолет и ще накара един от хората си да го държи на мушка. А той ще насочи оръжието си не към Улф, а към пазача. После двамата ще избягат. Всичко това тя виждаше абсолютно ясно, благодарение помощта на „макура но хирума“. Няма да направи опит да ги спре. Искаше този мъж да живее, макар все още да не знаеше защо… Знаеше само едно — той е част от бъдещето, което Минако възнамеряваше да изгради.
Книга трета
Забранените мечти
Открием ли някоя истина, към нея веднага се прикачва нова реалност и я превръща във фикция.
Петнадесета глава
Токио / Вашингтон
Когато Шото Вакаре и Южи се появиха в „Забранените мечти“, отдавна преваляше полунощ. И двамата бяха на градус, причината за това беше една и съща: ужас. Слязоха от голямото БМВ и бързо прекосиха тротоара.
Външността на сградата беше комбинация от древни и модерни японски символи. Масивните подпорни колони от ръчно дялан кедър потъваха в основа от сив железобетон, сякаш някой беше започнал да строи шинтоистки храм върху покрива на небостъргач. Общото впечатление беше за храм, съществуващ независимо от времето и пространството.
Вътре беше шумно и задимено. Оглушителна електронна музика блъсна в главата на Южи, плачлив мъжки глас пееше за хризантеми и секс. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на нещо забранено. На нещо древно и порочно като опиум…
— Имаме среща с Наохару Нишитцу — каза Вакаре на дребна жена, облечена в безупречно скроен мъжки костюм.
Жената мълчаливо се поклони и ги поведе през кафенето и основния салон, обзаведени в различен стил.
Тръгнаха по дълъг коридор, оглушителната музика постепенно се стопи и изчезна. Преминаха през полуотворен прозорец и се озоваха в малка, безупречно подредена градина, която дори през зимата поразяваше със своята красота. Дребната жена ги поведе по друг, по-къс коридор, от двете страни на който имаше шест врати. Махна с ръка към последната от тях и каза:
— Моля.
Леко приведен, Вакаре се извърна към Южи:
— Налага се да отскоча до тоалетната, но ти върви… Не бива да караме Нишитцу-сан да ни чака… — махна към полуотворения прозорец от оризова хартия и започна да се отдалечава: — Идвам веднага…
Южи се поколеба за миг, после тръгна към дъното на коридора. Дръпна преградата, свали обувките си и влезе. Жената джудже внимателно затвори след него, стъпките й бързо заглъхнаха по коридора.
В помещението миришеше на цитрусови плодове и рози. Малки, окачени на стените прожектори осветяваха подредените на пода татами и покритите с бамбукови рогозки стени, между които изкусно бяха окачени рисунки на корали и вечнозелени дръвчета бонзай. Въздухът беше влажен, сякаш растенията бяха наскоро поливани. В средата на стаята имаше два метални стола, печка хибаши и навито на руло кървавочервено въже.
Към него се приближи изящна млада жена — стройна, дългокоса, с приятно закръглен ханш, деликатни пръсти и самоуверена стойка на танцьорка или гейша. Веднага личеше, че е получила съответната подготовка.
— Казвам се Евън — представи се тя.
Южи се поклони и й каза името си, макар да имаше чувството, че тя го знае предварително.
Евън не каза нищо повече. Очите й имаха цвят на светъл млечен шоколад. Беше облечена в къса черна пола и бяла копринена блузка. Върху лицето й нямаше грим, на босия й глезен проблясваше тънка златна гривна.
— Какво мислиш за мен?
— Мисля, че е твърде рано да кажа — отвърна Южи.
— Така ли? Аз пък ти се чудя…
— Защо?
Евън наклони глава:
— Ако се наложи да избираш, какво ще предпочетеш: да правиш секс с мен или с приятеля си Вакаре?
— Въпросът ти е арогантен.
— Вакаре те желае.
— Знам.
— Знаеш ли?
— Учудваш ли се?
Тя продължаваше да го гледа внимателно.
— Къде е Нишитцу-сан? — попита той. — Дойдох да се срещна с него.
— Дошъл си да посетиш „Забранените мечти“ — поклати глава тя. — Освен това си пиян. Положително ще предпочетеш да бъдеш с мен вместо с него, нали? — Последва почти незабележимо движение на раменете и блузката падна. Пристъпи напред гола до кръста, разтвори крака и се покатери върху него. Устните й докоснаха ухото му: — Много ми харесва да съм неподвижна, с вдигнати над главата ръце…