— Трябва да си вървя — надигна се Южи, изпитал силно притеснение от проявената не дискретност.
Но Евън очевидно изтълкува погрешно това притеснение, въздъхна и тъжно поклати глава:
— И ти си като всички останали… Вероятно вече разбираш защо съм сама, защо трябва да се крия тук… Кой би пожелал да остане с мен, след като разбере, че мога да се промъквам в мислите му?
Южи престана да се облича.
— Грешиш — поклати глава той. — Аз отлично зная какво е да бъдеш затворник. Моята природена сестра Хана е пленник на своята дарба — точно както ти си пленник на „Забранените мечти“… — взе ръката й и тихо добави: — Разбирам как се чувстваш…
Евън се отпусна на колене пред него, ръката й беше лека като перце.
— Трябва да те изкъпя — прошепна тя. — Нали имаш среща с Нишитцу-сан?
Дръпна завесата в дъното на стаята, зад нея се: разкри широка вана, издялана от камък. В продължение на четиридесет минути се занимава с тоалета му, а после, след като Южи вече беше облечен, бавно се завъртя около него. Очите й не пропускаха нищо, приличаше на старшина, който проверява опрятността на ротата си преди тържествен парад. Кимна в знак на одобрение, после отвори вратата и го поведе по дълъг, осветен от бронзови свещници коридор. Спряха пред преграда от оризова хартия, Евън протегна ръка и я отмести.
— Нишитцу-сан — поклони се Южи. Облечен в черно кимоно с медни оттенъци, Наохару Нишитцу седеше в далечния край на просторната стая с дванадесет татами. По стените от кедър и преплетени бамбукови пръчки бяха окачени антични кимона, които, ако Южи можеше да вярва на очите си, бяха принадлежали на феодални владетели преди ерата на Иеясу Токугава — първия японски шогун. Повечето от тези дрехи бяха по на неколкостотин години и мястото им несъмнено беше в някой национален музей. Но те си висяха тук, в задната част на нощен клуб с неизвестна репутация и никой нищо не можеше да направи. Изключително, въздъхна в себе си Южи, докато пристъпваше бос във вътрешността на помещението, следвайки Евън. Явно всичко, което е свързано със „Забранените мечти“, носи отпечатъка на необичайното.
— Виждам, че оценявате тези вещи — доволно въздъхна Нишитцу. — Окачил съм ги тук, за да ми напомнят колко преходно нещо е властта… Всички тези кимона са били собственост на изключително властни мъже, всеки в своето време… Но властта е като пясък и изтича между пръстите ни, колкото и здраво да ги стискаме… — направи учтив жест и Южи бавно се настани на татамито срещу него. — А унижението е като горчив чай… Вкусът му е неприятен, но действа здравословно…
Погледна Евън и тихо добави:
— Благодаря, това беше всичко…
Не беше сам, в стаята присъстваше млада жена с властно и изключително красиво лице, облечена в черно-бяло копринено кимоно. Коленичила край плъзгаща се врата от оризова хартия, която водеше към изящната вътрешна градина, тя сякаш спеше.
— Извинявам се, че ви накарах да чакате, но закъснението беше неизбежно — подхвърли Нишитцу.
— Може би дойдох твърде рано — сведе глава Южи, после очите му пробягаха по вътрешността на помещението: — Вакаре няма ли да се присъедини към нас?
Усмивката на Нишитцу наподобяваше просто лека гимнастика на устните.
— Уви, не.
— Всъщност това няма значение. Мисля, че доста злоупотребих с вашето гостоприемство и вече е време да…
— Така ли? — склони глава Нишитцу. — По какъв начин сте го сторили, според вас?
— Извинете — промърмори Южи. — Имах предвид Евън…
Лицето на Нишитцу си остана непроницаемо.
— Харесвате ли Евън?
Сега беше ред на Южи да пусне в ход тънката си усмивка.
— Струва ми се, че и тя беше нещо неизбежно като тази наша среща — отбеляза той.
Видя, че Нишитцу се оказа неподготвен за забележката му, започна да се отпуска. Стана му ясно, че тук трябва да се прави ясно разграничение между истината и измислицата. Дали внушените от Евън видения бяха истина? Дали майка му наистина го манипулира, или това е номер, чрез който Нишитцу иска да спечели доверието му?
— Моля, обяснете ми какво точно имате предвид, Шиан-сан — любезно склони глава Нишитцу.
— За Евън ли? Тя е изключителна жена. В някои отношения прилича на Хана, природената ми сестра… Имам предвид дарбата, която притежават… — Нишитцу бавно кимна, а Южи продължи: — След като прекарах известно време в нейна компания, вече не се учудвам на нашата среща и евентуалното ни… хм… опознаване. — Очите му бяха полускрити от клепачите: — Тази жена е ценно притежание… Фактът, че пожелахте да ми я отстъпите, ясно показва, че се нуждаете от моята помощ. Нали така, Нишитцу-сан?
Нишитцу довърши чая си и премина на горещо саке.