— Тази мисъл май наистина те възбужда, а?
Йошида й отправи продължителен поглед, но не отвърна нищо.
— Марион отблъсна чинията, сякаш изведнъж бе загубила апетит.
— Всички войни съдържат елемент на лудост, скъпи — въздъхна тя. — Но някои просто са по-луди от останалите… — Извади пудриера, щракна капачето и започна да полага червило върху устните си. — Я ми кажи, скъпи, как стана така, че Одри Симънс е разбрала за деловите ми отношения с Торнбърг?
— Не само за тях, а и за чукането — отвърна Йошида, вдигна ръце и придърпа ръкавите на сакото си. — Виж, нямам нищо в ръкавите… — на устните му се появи мрачна усмивка: — Измамата не е привилегия само на фокусниците. Аз имам достъп до компютри, които вземат седем-осем снимки и с лекота ги превръщат в една… Правят го толкова убедително, че могат да заблудят всеки… — от гърдите му се откъсна лека въздишка: — А що се отнася до деловата част, аз просто накарах Харис Патерсън да свърши мръсната работа вместо мен. Той е лошо момче, знаеш… От време на време бърка в сметките на клиентите си, за да сключи някоя дребна сделчица. Ако този факт получи гласност, той моментално ще изхвръкне от професията. — Стана му приятно от възхищението, което се четеше в очите на Марион. — Както и да е… Познавам жените като Одри Симънс. Умират да сплетничат, а тази пък умира да начука Хам… Направих така, че да ви види в онзи ресторант, но вече предварително я бях обработил така, че беше готова да повярва на това, което ще й кажа… Нещо като самохипноза, знаеш…
Марион прибра червилото и щракна капачето на пудриерата.
— Мисля, че Хам мъничко ще ми липсва — призна тя. — Не е като другите, властта все още не го е корумпирала…
— Въпрос на време — отвърна Йошида и леко въздъхна. Тази жена е умна, рече си той. Прекалено умна, за да оцелее.
— Отивам да пишкам — надигна се Марион и хвана чантичката си. — Защо не платиш сметката, докато се върна?
Йошида изчака фигурата й да се скрие зад вратата на дамската тоалетна в дъното, после хвърли банкнота от двадесет долара на масата и се насочи към мъжката тоалетна.
Надникна вътре, увери се, че няма никой и продължи по коридора. Вратата в дъното водеше към кухнята, а малко преди нея беше черният вход на заведението. Върна се обратно, надявайки в движение комплект тънки хирургически ръкавици. Извади къс извито желязо от джоба си, пъхна го в евтината ключалка на дамската тоалетна и натисна. Ключалката веднага поддаде, той се шмугна вътре и внимателно затвори след себе си.
Торнбърг настоя да присъства на погребението на Тифани Конрад. Лекарите се противопоставиха, тъй като в продължение на шестнадесет часа бяха разчленявали трупа на съставните му части, опитвайки се да съберат максимална информация за това, което се беше случило. В крайна сметка Торнбърг успя да се наложи. Ако не е друго, поне с най-тежкия си аргумент — че плаща високите заплати на тези лекари от собствения си джоб.
Погребение беше само дума, предпочетена от стария богаташ. Дума и нищо повече. Защото останките на жена му щяха да бъдат кремирани заедно с всичко, което свидетелстваше за приложението на „Фактор на растежа №1“ — онази странна, наподобяваща инсулин субстанция.
Насочил поглед в буйните пламъци, той позволи на душата си да потъне в спомени. С Тифани имаше много спомени, повечето от тях приятни. Едновременно с това мислеше за смъртта, чието присъствие винаги усещаше. Сега тя щеше да бъде единствената му компания, макар че Торнбърг Конрад III винаги я беше мразил, тя беше единственото нещо на света, от което изпитваше страх.
Вратата зад гърба му се отвори и затвори, той леко се раздвижи. После до него се изправи Хам.
— Тръгнах в момента, в който научих — промълви той.
— Добре си направил.
В гласа на Торнбърг липсваше вълнението и Хам мислено отбеляза този факт. Усещаше годините на баща си с цялата им смазваща тежест, постоянно търсеше наченки на сенилност, които биха поставили под заплаха плановете им да блокират икономическата експанзия на „Черният кинжал“. На практика беше започнал да си дава сметка за пропастта, която го разделя от баща му, за пръв път от дълги години насам изпита открито чувство на гняв към него. Гняв, който беше потискал в продължение на десетилетия, но който не беше престанал да го души… За него прегрешенията в живота на Торнбърг бяха без значение, но само едно не можеше да му прости: омразата, която беше изпитвал към майка му. Безсърдечието му я беше принудило да потърси утеха в извънбрачна връзка, а после той беше заел мястото на Господ Бог, проклинайки я за това, че се е родила. Боговете можеха да си позволят подобна волност, разбира се. А Хам постепенно си даде сметка, че цял живот беше гледал на баща си именно така — като на Бог. На практика обаче той беше човек като всеки друг, със своите недостатъци и грешки. Но за разлика от повечето хора, никога не беше склонен да ги признае. Хам беше доволен, че най-сетне прогледна. Нещо, което — както призна честно пред себе си — едва ли щеше да постигне без помощта на Йош. И вече беше убеден, че след като Торнбърг няма смелостта да признае аморалното си поведение, това ще трябва да стори той — неговият син.