Най-хубавото нещо на света е да видиш как лицето на врага ти се сбръчква от поражението, казваше някога баща му. Обзема те радостно опиянение, имаш чувството, че си се спасил от мъртва опасност.
Вече не помнеше кога взе решение да измами смъртта. Тази непосилна задача му помогна да навлезе във всички слоеве на обществото, да опознае възхода и падението. Най-напред потърси контакт с определени индивиди, обикновено властни и саможиви, чиито представи за живота и смъртта рязко се отличаваха от тези на тълпата. В крайна сметка обаче откри, че жаждата им за вечен живот не е нищо повече от метафизическа заблуда, пропита от миризмата на змийска мас, натежала от езически предразсъдъци и психарски мании.
Истинската надежда потръпна в душата му едва когато се запозна с първите открития на биохимията — наука, която в онези години правеше началните си стъпки и дори нямаше име. Надеждата му укрепна по време на Виетнамската война, която предлагаше изобилие от материал за експерименти на определени, ангажирани в армията учени. Тогава за пръв път разбра, че мечтата му да измами смъртта може би е на път да се реализира.
Беше убеден, че ако успее да събере, анализира и усвои всички достижения в тази насока, в крайна сметка ще разреши загадката и ще постигне това, на което беше отдал цялата си душа — вечния живот. Изследванията вървяха напред, скоро беше открит и „Фактор на растежа №1“, който даваше големи надежди. Проблемът с бързия му разпад обаче все още не беше решен. Екипът от учени търсеше пътища за стабилизирането му и онази тайнствена добавка, която ще донесе формулата на успеха. Но тя продължаваше да се изплъзва при сложните лабораторни анализи, биохимиците от „Грийн Бранчиз“ не само не успяваха да я получат в синтезиран вид, но дори не можеха да й дадат дефиниция.
Отправил поглед в пламъците, които поглъщаха Тифани Конрад, Торнбърг ясно разбра, че единственият шанс да надхитри смъртта е свързан с личността и способностите на Улф Матсън. Сега си даваше сметка, че наистина си е струвало да спаси живота му — там, в джунглите на Камбоджа, преди повече от двадесет години… Това е животът, въздъхна той. Карма, както казват японците…
Затвори вратичките на пещта и се запита дали не беше наблюдавал прелюдията към собствената си смърт. Колко време му остава? Нямаше отговор на този въпрос, една жена на този свят притежаваше този отговор, но тя все още беше далеч от могъщите му пипала. Не губеше надежда да го измъкне от нея, това беше причината, поради която продължаваше да се инжектира с вариации на субстанцията, убила Тифани…
Но съществуваше и обратният вариант — той не знаеше дали щеше да е жив, ако не се инжектираше с тази субстанция… От известно време насам го беше обзело подозрението, че е надживял биологично предопределената си среща със смъртта. Това означаваше, че все пак е получил това, което иска. Беше надхитрил смъртта, продължаваше да го върши и в момента. Но това беше пирова победа, която, както твърдеше някога баща му, в крайна сметка не е никаква победа…
Състоянието на нещата беше просто и ясно. Спирането на процеса на стареенето е временно явление, което все някога ще приключи. А след него, както сочеха последните експерименти, ще дойде времето на ужасните болки и страдания, чието единствено лечение си остава морфинът. Това не е най-добрият начин да се приключи с живота, но друг нямаше. Единствената му надежда беше Улф Матсън, който може би ще успее да открие ключа към загадката, с която се бяха сблъскали преди години в камбоджанската джунгла.
Уединена в кабинката, Марион се питаше защо Джейсън Йошида беше споделил плановете си с нея. После чу как вратата се отваря. Замръзна на място, сигурна, че беше превъртяла ключа. Очите й сякаш искаха да пронижат тънката преграда на кабинката. Пръстите й нервно се заровиха в чантичката, отчаяно търсейки нещо, което би могло да бъде използвано като оръжие. Господи, къде се дяна онази пиличка за нокти? Преди време беше изпилила тесния й край, превръщайки го в остро шило. Просто така, за всеки случай…
Дланта й се обви около нея в мига, в който вратата на кабинката рязко се отвори и в процепа изплува заплашителното лице на Джейсън Йошида. Потръпна и се сви пред омразата, която искреше в погледа му. Не можеше да я опише, не можеше да открие причините за нея. Може би защото тази омраза не беше лична, а могъща и всеобхватна… Омраза към живота и хората… Изпита чувството, че наднича в бездънен кладенец, запълнен с отвратителни миазми. Това беше душата на Джейсън Йошида — грозна, мрачна, заплашителна. Кръвта замръзна в жилите й.