ШИАН КОГАКУ — НИЕ СМЕ ВИНАГИ С ВАС.
Най-накрая таксито спря пред висока стълба от камък, зад която се виждаше величествен храм, построен изцяло от дърво. Пространството около него беше заето от изненадващо гъста гора, сред която, според обясненията на Шика, се намират голяма част от чуждестранните посолства. Районът се казваше Акасака, в централната му част беше разположен Диет — японският парламент. Шика плати на шофьора и двамата слязоха на тротоара.
— Това е Хие Жинжа, един от известните шинтоистки храмове — поясни тя, докато преминаваха през дървения портал, лакиран в червено, и поемаха нагоре по стъпалата. — За пръв път е построен през 1478 година, целта му е била да защитава древния замък Едо. От тогава до наши дни е разрушаван няколко пъти и отново изграждан…
Стигнаха просторния, покрит със ситен чакъл двор. Ограждаха го спомагателните сгради „хайден“, между които се издигаха малки параклиси.
— Светите постройки, които виждаш, са построени през 1967 година. Но поради факта, че всички храмове в Япония са били разрушавани многократно, човек бързо се освобождава от чувството, че посещава нови светилища…
Улф инстинктивно усети правотата на думите й. Тук, в центъра на кипящия град, цареше величествена тишина — нещо, което човек очаква да срещне в девствената планина, на стотици километри от урбанизацията. Такава тишина може да бъде нарушавана единствено от воя на вятъра и крясъците на самотен хищник… Естествено и тук долитаха приглушеният грохот на трафика и натрапчивият вой на рекламите, но спокойните, навяващи мисли за вечността — звуци на храма имаха далеч по-силно въздействие. Това с особена сила се усещаше при монотонния звук на камбаната, призоваваща „ками“ — свещените духове на храма, при тихото съскане на бичкията в ръцете на дърводелеца, който отговаряше за поддръжката, при почти неуловимите звуци, идващи от вътрешността на величествената сграда. Те сякаш бяха могъща лупа, която властно привлича вниманието на посетителя и го кара да се вслушва в шепота на историята.
— Тук е много красиво и спокойно — отбеляза Улф.
Шика доволно се усмихна, но той ясно усети някакво неизказано напрежение в тялото й.
— Доведох те тук, за да се срещнеш с една жена — погледна го в очите тя. — Обещай ми, че ще я изслушаш.
Усетил, че това е важно за нея, Улф сви рамене:
— Добре.
Не виждаше какво може да загуби.
Пресякоха двора и се насочиха към храма. Зад него бяха паркирани две блестящи черни лимузини с униформени шофьори зад воланите. Миг по-късно от страничната сграда започнаха да излизат участниците в сватбена церемония.
От двете страни на входа към Хие Жинжа се издигаха стъклени шкафове, в които бяха поставени свещените маймуни — закрилници на храма, облечени в разкошни дрехи. Пред един от тях стоеше самотна жена. Улф отбеляза, че главата й се извръща към тях далеч преди да е чула стъпките им.
— Моля те да помниш какво ти разказах за „гири“, дълг и покорство — прошепна настоятелно Шика, сякаш искаше да му отправи важно предупреждение. — Точно това дължа на тази жена…
В секундата, в която съзнанието му прекоси океана на времето и свърза чертите на жената с едно забравено от Бога селище в сърцето на камбоджанската джунгла, ушите му уловиха и думите на Шика, долетели сякаш през вода:
— Улф, това е Минако, моята майка.
— Радвам се да ви видя отново, Улф-сан — поздрави го топло Минако, сякаш бяха стари приятели.
Първото нещо, което му направи впечатление, беше направо зашеметяващо. Тази жена не беше остаряла дори с ден от последната им среща преди повече от двадесет години! Даже изглеждаше по-млада и по-красива! Стана му ясно, че и тя обладава „макура но хирума“…
Беше облечена в европейски дрехи — черна пола, бяла блузка, златно коланче и огърлица, над всичко това се спускаше дълго до глезените палто. Въпреки строгите цветове, всичко по нея беше белязано с една особена омекотеност на линиите, подчертаваща женствеността. Това, прибавено към контраста между черното и бялото, явно носеше определено послание, предназначено за него. Той трябваше да си спомни за жената боец, за двойствената същност на всички живи хора.
— Помолих дъщеря ми да ви доведе тук, в Хие Жинжа, защото се страхувах, че иначе ще бъдете изкушен да ме възприемете през филтъра на войната — продължи Минако.
Дъщеря ми!
— Това не беше ваша война — поклати глава Улф.
— Напротив — отвърна тя. — Моя беше, поне онази война, която водехте вие и Торнбърг…
Торнбърг Конрад III. Не беше възможно да види Минако и да не си спомни за него. Шпионинът на шпионите. Целият генерален щаб играеше по свирката му, или поне така изглеждаше тогава, във Виетнам… Улф се беше завърнал там, откъдето всичко беше започнало. Не беше случайно, че на прага на новия живот го очаква Минако, търпелива и спокойна като паяк.