Денят вече преваляше, когато той се прибра в къщата си на Катедрал авеню в северозападната част на Вашингтон. Съблече палтото си, стъпи на дебелия килим „Обюсон“ с доста голяма антикварна стойност и си наля два пръста малцово уиски в широка кристална чаша. Откри достойнствата на този вид шотландско питие преди години, командирован от Конгреса в Лондон за сложни дипломатически преговори.
През матираното стъкло на прозореца видя някаква птица с черни пера — по всяка вероятност гарга, която се полюшваше на отсрещния клон и делово почистваше перушината си. Върна се обратно в официалния входен вестибюл с мраморен под и кристален полилей, оттам пое по извитото вътрешно стълбище към спалнята на горния етаж. Седна на леглото, събу обувките си и отпи глътка питие. Остави чашата на ниската масичка и посегна към телефона, чийто номер не фигурираше в нито един указател на щата. Беше платил скъпо за тази привилегия, но човек трябва да има контакти навсякъде, дори и в телефонната компания.
Започна да набира номера на Торнбърг с намерението да го запознае в детайли с услугата, която беше свършил на Йошида. В същия момент до слуха му достигна необичаен звук и той остави слушалката.
Стана и предпазливо се насочи към вратата. Не видя сянката, а по-скоро я усети. Тъмно, безформено петно, което притисна гърдите му с огромна тежест. В следващия миг вече летеше във въздуха. Тялото му се превъртя през парапета и се стовари на междинната площадка. Инерцията беше голяма, рамото му пропука и се заби в следващия парапет. Дървената преграда се строши и отломките паднаха на долния етаж заедно с вцепенения Ленфант. Съприкосновението с твърдите мраморни плочки доведе до ново пропукване някъде из костната му система.
Остана да лежи неподвижно, все още без да усеща болка. Нейното място беше заето от силния шок. Даваше си сметка, че е тежко ранен, тъй като виждаше неестественото положение на ръката и единия си крак. Нещо му пречеше да диша, устата му се изпълни с кръв…
Опита се да направи оценка на положението, макар че шокът му пречеше да прецени колко дълго е лежал на пода — минута или часове…
В един момент усети, че кожата му настръхва. Очите му уловиха някакво движение вляво и механично се извъртяха по посока на стълбището. Едва тогава в съзнанието му изплува спомен за силата, която го беше изхвърлила през парапета на горния етаж.
— Господи, колко кръв! — въздъхна Джейсън Йошида, изправен над сгърченото тяло. — Сенаторе, целият сте натрошен!
Ленфант направи опит да раздвижи ръката си, но Йошида я настъпи с тока на обувката си.
— Не, не, сенаторе! Това няма да ви помогне! — наведе се и измъкна миниатюрния кинжал, с който Ленфант никога не се разделяше. — Няма смисъл и да звъните на господаря си. Не искам да бъде предупреден за нашето посещение, нали разбирате?
Ленфант окончателно се отказа от идеята да произведе някакъв звук. Болката го връхлиташе с огромна сила, долната част на тялото му бързо започна да изтръпва. Но мозъкът му функционираше безотказно и той изведнъж разбра кой е пращал във вечността всичките онези необяснимо починали сенатори… Разбира се, това нямаше да му помогне.
— Уверявам ви, че нищо няма да му кажа — добави Йошида и нанесе рязък удар в сърдечната област на Ленфант. Нещастникът подскочи като жаба върху дисекционна маса, очите му изскочиха, от устата му бликна кръв.
— Господи, сенаторе! — въздъхна Йошида и се приведе напред. — Приличате на самата смърт!
— Каква е годишната заплата на Ленфант? — попита Хам, приведен над чертежите.
— Сто хиляди, плюс свободен достъп до офиса и оборудването му — отвърна Йошида.
Японецът току-що се беше завърнал от посещението си в дома на Ленфант, трупът на бившия сенатор вече не съществуваше. Следи от него можеха да се открият само в случай, че алигаторите във вашингтонския зоопарк са пропуснали да забележат някоя част от анатомията му.
— Вдигни я на сто и петдесет и му кажи, че ще има на разположение кола по свой избор — нареди Хам. — Този човек е истинска златна мина, тръпки ме побиват при мисълта, че може да ми бъде противник…
Чертежите на подобренията даваха ясна представа за вътрешното разположение на „Грийн Бранчиз“. Беше странна постройка с три надземни и четири подземни етажа. По всяка вероятност Торнбърг е наредил разбиване на основите и прокопаване на допълнителните етажи.
При по-внимателен оглед обаче всичко идваше на мястото си. Футуристичната техника и оборудването, които Торнбърг е предоставил на своя екип, несъмнено се нуждаеха от достатъчно лабораторно пространство, надеждно защитено от прах и слънчева светлина, както и от нежеланото присъствие на външни лица. Най-доброто решение несъмнено бе тези лаборатории да бъдат вкарани под земята, докато надземната част на сградата остава за администрацията и рутинната дейност на клиниката.