Идеята им беше да проникнат в клиниката и да открият всички материали, свързани с незаконни опити върху хора, независимо дали те се съхраняват на магнитни дискове, фото– или видеоленти.
— Искам да прекратя бизнеса на баща си, а не да го убия — поясни Хам.
Плановете на допълнителното строителство бяха изключително подробни. Те показваха кои офиси за какво се използват — администрация, счетоводство, болнични стаи, помещения за дежурните сестри, рентген и за останалите рутинни клинични изследвания. Подземните помещения бяха на отделни чертежи и те недвусмислено сочеха предназначението им — биомедицински изследвания и научноизследователска дейност.
Хам беше този, който откри достъпа до тях. На три преки от клиниката имаше стар трафопост, изключен от мрежата след разширението на „Грийн Бранчиз“, включващо и нова, далеч по-мощна подстанция. Но между него и сградата имаше прокопан тунел, който, в случай че не е зарит, несъмнено щеше да ги отведе до първия подземен етаж.
Йошида внимателно прегледа архитектурните планове, но не откри следи от преустройство на някогашното мазе. Там се помещаваха стари контейнери за отпадъци, които по всяка вероятност продължаваха да бъдат използвани и днес.
Остатъкът от деня употребиха за уточняване на плана си. За всичко беше помислено, нищо не беше оставено на случайността. Още час и половина им отне подготовката на оборудването, после излязоха да вечерят в „Оксидентъл Грил“.
Изкачвайки се по широките стъпала, Хам си спомни за първата среща с Марион, станала точно тук. Домъчня му. Едва след смъртта й разбра, че не всички жени са взаимно заменяеми. Това беше истинско откровение за него, изведнъж му се стори непоносимо да прекара остатъка от живота си с една великолепно изглеждаща, но абсолютно куха жена — собствената му съпруга.
За пръв път призна пред себе си, че сам е виновен за провалите в личния си живот, а убийството на Марион му оставя едно неочаквано наследство. И това беше единствената му утеха. Хам Конрад дълбоко се отвращаваше от всяка безсмислена смърт, омразата му към подобен акт можеше да се сравни единствено с нетърпимостта му към двуличието.
Душевното му състояние не убягна от внимателния поглед на Йошида, който опразни втора чаша бира и попита:
— Какво има, Хам?
Хам не отговори, дъното на чашата му чертаеше концентрични кръгове по дървения плот на масата.
— Вършим това, което трябва — продължи с успокоителен тон Йошида. — Имаме всички основания да прекратим съществуването на „Грийн Бранчиз“, дори баща ти да е стожер на обществото във всички останали отношения.
— Там е работата, че той наистина е стожер на обществото — бавно промълви Хам. — При това не на кое да е общество, а на вашингтонското. Сам знаеш, че тук стожери като него се радват на уважението, на което се е радвал някога Цезар…
Йошида допи бирата си и се нахвърли върху току-що поднесените хамбургери с пържени картофи.
— Обществото като цяло няма нищо общо със случая, нали? — подхвърли той и взе шишенцето с кетчуп.
— Няма — призна Хам, заковал поглед в чинията си. — Тук става въпрос за Торнбърг и мен.
— По-скоро за това дали ще продължаваш да бъдеш доброто момче на татко — подхвърли Йошида и неволно се сви. Изпита усещането, че Хам ще му стовари един юмрук. Това беше близо до очакванията му, тъй като знаеше, че ще се наложи да борави с платната изключително внимателно (както би се изразил Хам), при което винаги имаше опасност да се сблъска с някоя непозната подводна скала в характера на Хам.
Определени кръгове в „Тошин Куро Косай“ ценяха високо психологическите умения на Джейсън Йошида. Още от най-ранна възраст той беше показал забележителни способности при установяване на психически контакти с околните, с течение на годините беше усъвършенствал методите за предизвикване на желаните реакции у тях, а накрая се беше научил и на още нещо — да ги вкусва и да им се наслаждава с умението на опитен познавач…
На бойното поле обаче нещата се оказаха други. Тук всичко протичаше по различен начин. За да поддържа психоаналитичните си качества живи, той трябваше не да се държи на разстояние, а обратно — да търси максимална близост с обектите си. Да ги обича и мрази, а дори и да се страхува от тях. Отделната емоция беше без значение, главното беше да бъде емоционално ангажиран. И това превърна приключването на всяка отделна мисия в травматично, а понякога дори и трагично изживяване.