— Благодаря, но вече съм си намерил призванието.
— Сигурен ли си? — промърмори Хам, отпи едра глътка кафе и огледа две високи блондинки, които развяваха кожените си палта на крачка от масата им.
— Нося потенциално лоши новини — рече Йошида.
— Точно сега ли? — намръщи се Хам. — Разполагаме с твърде ограничено време, за да спрем „Черният кинжал“… Законопроектът на Сенатската комисия по международна търговия, чрез който на практика ще прекратим икономическите си отношения с Япония, ще бъде внесен в пленарната зала още тази седмица… Специалистите твърдят, че ще получи достатъчно силна подкрепа, за да бъде приет дори и при евентуално президентско вето… Междувременно противниците му са силно разколебани, тъй като смъртта продължава да коси сенатори на ключови постове. Вече никой не вярва, че това е случайно…
— Сетих се за Матсън — прекъсна го Йошида и му подаде един факс.
— Баща ми е врял и кипял във Вашингтон — добави Хам, без да поглежда факса. — И ние добре знаем какво движи нещата в този град: връзки, старшинство, илюзията за власт. Нещо, което може да бъде изразено с една-единствена дума — боклук. Да имаш подходящи връзки, означава да си се родил в подходяща фамилия, да си учил в подходящи учебни заведения. Старшинството е нещо друго — то означава просто да си оцелял в този град без някой да се е изсрал отгоре ти до определена възраст. А илюзията за власт се изразява в дарбата да прошепнеш точна фраза в подходящо ухо, а на следващия ден да я видиш отпечатана в подходящия вестник… Баща ми е майстор на всички тези неща, Йош… В това можеш да бъдеш сигурен.
— Говориш за славното, но безвъзвратно отлетяло минало — поклати глава Йошида и посочи с пръст факса в ръката на Хам. — Баща ти ни натресе онзи Матсън и вече започваме да му сърбаме попарата!
— Какво?
— Посетила го някаква японка и той изчезнал с нея. И знаеш ли коя е тя? Художничката, подир която вървя маса време! Вакаре я идентифицира като член на организацията „Черният кинжал“ — Йошида поклати глава: — Може би е опит за инфилтриране, може би не е… Работата е там, че е заподозрян в убийството на един от своите подчинени. Миналата седмица Матсън се е спречкал с него на публично място, а малко по-късно човекът е намерен с два куршума в тила, изстреляни от личното оръжие на нашия приятел.
— Пресвети Боже!
— Предупредих те за тоя тип…
— Вярно е, Йош — въздъхна Хам. — Но не вярвам, че Матсън е видял сметката на своя човек. Не е толкова глупав.
— Нима не разбираш, че това е без значение? Матсън се превръща в заплаха за нас по простата причина, че ситуацията е извън контрол. Представяш ли си какъв вой ще вдигнат вестниците? А ако се окаже, че е минал на страната на противника, ще трябва спешно да измислиш нещо за пред стареца ти, иначе страхотно ще се разпени!
— Прав си, разбира се. През цялото време беше прав! — Хам ясно забеляза облекчението, което се изписа върху лицето на Йошида.
— Какво ще правим с баща ти? — попита той.
— Аз ще се оправя с него — уверено промърмори Хам, но в душата му останаха съмненията. На практика нямаше никаква представа как да повдигне въпроса пред Торнбърг и реши, че за момента най-доброто действие е мълчанието.
После се замисли за Матсън и японката, факсът изчезна в огромния му юмрук.
— По дяволите! Сега вече разбирам, че трябваше да се откажем от Матсън още в момента, в който някой го хвърли през онази капандура. Но вече знае прекалено много и ако вземе да пропее пред вестниците…
— Нищо не може да ни направи — успокои го Йошида. — Познава само Шипли, а Шипли е от хората, които могат да потънат всеки миг и никой да не знае къде са…
— Няма значение — тръсна глава Хам. — Матсън знае прекалено много за нашите планове. Ако японското правителство ни усети, всичко отива по дяволите. Ще разкъсат президента на парченца, после ще оставят на света да ни заклейми. Торнбърг ще изгуби всякакво доверие и тогава вече никой не може да спре „Черният кинжал“!
Хам отблъсна чашата с кафе. Имаше чувството, че пие киселина.
— Пет пари не давам за Матсън, ако ще да се съюзи и със самия дявол! Все ще трябва да се появи някъде! Искам в същия миг да бъде замразен и да не излезе от това състояние до края на нашата мисия! Не ме интересува как ще го направиш, Йош. Искам да го направиш и толкоз! Това е заповед!
Десета глава
Токио / Ню Йорк / Вашингтон
Минако се пробуди неусетно, съзнанието й напусна лоното на съня с онази лекота, с която другите хора правят първите си крачки за деня. Липсваше периодът на сънлива отпуснатост, на онова приятно и лишено от разумни мисли състояние, което предхожда активната мозъчна дейност.