Като сега. Йошида знаеше, че проникването в „Грийн Бранчиз“ означава край на поредната мисия. Едновременно с приповдигнатото настроение от предчувствието за успешно изпълнена задача в душата му се промъкваше и тъга.
Защото обичаше Хам, в негово лице виждаше всичко онова, което концентрираше в себе си достойнствата на американците. Не се колебаеше да си признае, че в този момент Хам е най-близкият му приятел. Не пропусна да отбележи иронията на ситуацията, но това нямаше да промени намеренията му. Онова, което е предопределено, щеше да се случи и толкоз.
Йошида бе част от историята. Зает със сочния хамбургер, покрит с кетчуп и разтопено сирене с лук, той ясно съзнаваше, че това е единственото нещо, което има значение. Всичко останало ще отзвучи заедно с времето. А шансът собственоръчно да напише една мъничка част от историята беше нещо, което не всеки може да постигне в своя живот.
— Ти си мой приятел и боен другар — промълви Хам, успял да се успокои. — Ето защо съм сигурен, че не ми се правиш на умник.
— Семейните отношения са нещо, в което дори и най-близкият приятел няма право да се меси — отвърна Йошида, усещайки тежкия поглед на Хам върху лицето си. — Моето мнение е, че трябва да живееш собствения си живот както намираш за добре, иначе няма да си мъж. Едновременно с това обаче не мога да пренебрегна факта, че човек живее, за да открие собствената си същност. Без да обръща внимание на чуждото мнение и чуждото влияние.
— Свърши ли?
— Да.
— Отлично — въздъхна Хам и се зае със своя хамбургер. — Значи мога да се нахраня, без да се опасявам от колики!
Три часа по-късно, облечени в черни дрехи и с насаждени лица, двамата слязоха от колата в покрайнините на Арлингтън и започнаха сложното пътешествие, което щеше да ги отведе в подземията на клиниката „Грийн Бранчиз“.
Тунелът наистина се оказа стар. На светлината на халогенните им прожектори се виждаха широки пукнатини в бетона, от които бликаше вода. Очевидно от неизправната канализационна мрежа, тъй като вонеше отвратително и оставаше лигави следи по настилката.
Пред очите на Хам изскочи огромен плъх, който спокойно се отдръпна настрана и остана да ги наблюдава. Козината му блестеше, очевидно тук храната беше в изобилие.
Достъпът до клиниката се оказа възможен, тунелът не беше запушен. Скоро спряха пред желязна врата с ръждясала ключалка, която преодоляха за броени секунди. Отвориха я и пристъпиха навътре.
— Преди да тръгнеш, искам да ти кажа още нещо за Достопочтената майка! — прошепна Минако. — За тази зловеща богиня, която презирам и от която се страхувам! Тя е истински демон! След всичко, което зная за нея, наистина се питам дали няма вълчи зъби в устата си!
Стояха в основата на широката каменна стълба, която водеше към храма Хие Жинжа. Тук тишината я нямаше, изместена от тежкото боботене на трафика.
— Разбира се, това са слухове, които хората й разпространяват, за да подхранват ужаса на простосмъртните. През последните три години Шика беше част от нейното обкръжение. Време, напълно достатъчно, за да получи психически деформации. Отначало изпитваше благодарност, че е била избрана, но скоро откри, че Достопочтената майка има унищожителен ефект върху психиката й, а и върху психиката на всички останали. Тя притежава енергията на черна дупка, която всмуква всичко около себе си и го превръща в пепел…
Шика разбра това, което аз отдавна знаех — че Достопочтената майка изпитва удоволствие да побърква хората край себе си. Всичко беше като някакъв извратен цирк — край нея седят онези, които я боготворят, а тя се гаври с тях. Постепенно и Шика започна да я мрази, а също и да се страхува от нея.
Но като се замисли човек, какво друго може да се очаква от жена, която е живяла толкова дълго на този свят, че умира от скука? Не искам да я оправдавам — аз най-малко от всички съм склонна да го сторя — просто искам да ти я покажа в истинската светлина.
Колкото по-близка ставаше Шика с нея, толкова по-зле се чувстваше. Неволно започна да възприема света по нейния начин, употребяваше дори същите думи…
Задължението й беше да стои на пост, докато Достопочтената майка се забавлява с някой от многобройните си любовници. Върши го винаги на тъмно, вниманието й неизменно е приковано от фалосите на нещастниците… Случвало се е нощта да е лунна, тогава Шика виждала силуета й на фона на оризовата хартия на преградата, чувала животинското й ръмжене. Може би наистина има зъби на хищник, които несъмнено ще отиват на стегнатото й, мускулесто тяло.