Беше смаян от факта, че Тифани толкова много му липсва. Дали наистина тъгуваше за нея? През целия си дълъг живот Торнбърг беше обичал само една жена, за нея беше готов да даде дори живота си.
Легна на морскозеленото канапе, подложи възглавничка под главата си и отправи поглед към тавана, нашарен от светлината на уличните лампи. Бавно и постепенно гладката повърхност се превърна в калейдоскоп, върху който ясно и отчетливо се появи картината на събития, случили се преди повече от двадесет години.
Затвори очи и започна да мечтае за Минако Шиан.
Изправени в противоположните краища на помещението, Улф и Шика мълчаха. Разделяха ги много неща, разделяха ги светлина и мрак… Стотици въпроси и отговори, хиляди въпроси без отговори… Дали тази дълбока пропаст ще остане завинаги между нас, запита се той.
Намираха се в една от външните стаи в жилището на Минако, разположено в покрайнините на Токио. По тавана се преплитаха дебели дялани греди, които придаваха особена интимност на помещението под тях. Те напомняха на присъстващите за величието на природата, за незначителността на отделния индивид…
— Изненадана съм, че си направи труда да дойдеш чак дотук… — прошепна Шика и му обърна гръб.
— Не си — поклати глава той… Все още не можеше да възприеме думите на Минако, все още не можеше да повярва, че тази жена го обича. Особено след като се замислеше за подозренията си спрямо нея.
— Наистина ли ме обичаш? — пристъпи към нея той. — Или просто изпълняваш дълга си да ме закриляш? — усети колебанието й и побърза да добави: — Кажи ми истината, а не това, което бих желал да чуя. Много те бива да говориш такива неща…
Тя стоеше до полуспуснатите бамбукови щори на прозореца, лицето й тънеше в сянката.
— Истината е, че се влюбих в теб в момента, в който те зърнах.
— Искаш да кажеш, че си ме пожелала — поправи я той, спомняйки си за нощта, в която проникна в жилището й на Шеста улица.
— И това е вярно. Лесно е да желаеш някого, трудно е да го обичаш…
— Грешиш. Любовта е най-лесното чувство, защото не се нуждае от познание. Докато на омраза трябва да се учиш…
Студената змия на подозрението най-после напусна душата му. Пристъпи бавно напред, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Все още не знаеше какво ще открие в душата й.
— Продължаваш да си загадка за мен, въпреки времето, което прекарахме заедно…
Тя се усмихна и вдигна ръка да го погали по бузата.
— Господи, Улф, караш сърцето ми да се разкъсва от болка… — притисна глава до гърдите му. Той усети дъха й, бавния ритъм на пулса в трапчинката на шията й. Тя се притискаше в него като дете, което търси закрила.
— Сега разбираш ли защо не можех да ти кажа всичко още при първата ни среща? Разбираш ли, ще ти трябваше време, за да възприемеш необичайния ход на съдбата си?
Думите й бяха толкова тихи, че Улф ги усети като шепот в душата си.
— Съжалявам, че те нараних…
Казаха го едновременно, нямаше никакво съмнение, че и двамата бяха искрени.
Той се удивляваше на промяната й. В Ню Йорк беше силна и смела, далеч по-изобретателна от мъжете, които познаваше Улф. А тук, в Япония, изведнъж изгуби самочувствие, той ясно долавяше вълните на ужаса, които караха душата й да тръпне.
— От какво се страхуваш толкова?
— Не познаваш Достопочтената майка…
— Тя не може да ме чуе, нито пък да усети присъствието ми — меко промълви той. Шика продължаваше да се притиска в него с някакво непонятно отчаяние. Той пробуди своята „макура но хирума“ и я накара да ги обвие плътно като пясъчна буря в пустинята. Шика усети присъствието и най-накрая започна да се отпуска. — Имам горчив вкус в устата си.
— Понякога спомените обладават огромна сила — рече той, имайки предвид годините й на близост с Достопочтената майка. — Най-добрият начин да ги прогониш, е да ги споделиш… — „На какви ли чудовищни престъпления е била свидетел?“, запита се той. „Или, още по-лошо — била е участник в тях?“…
— Много ми се иска да повярвам в това — потръпна Шика.
— Вярвай в мен.
— Никога не съм вярвала в чудеса — въздъхна тя. — По тази причина се борих толкова упорито с любовта, която изпитвам към теб. Ти си едно истинско чудо, сякаш съм те родила в сънищата си… И сега ме е страх, че ще се разтопиш като дим във въздуха…
Страхът й беше като лепкава възглавница.
— Кажи ми от какво най-много се ужасяваш — настоя той.
Шика дълго време мълча. Дишаше дълбоко и равно, сякаш беше заспала в ръцете му. Най-накрая от гърдите й се откъсна тиха въздишка:
— Веднъж мама ме заведе на тавана на „Забранените мечти“… Спряхме пред дървена врата с два изящно гравирани феникса… Мама я отвори и се озовахме в стая, в която имаше една изключително красива жена. Това беше Достопочтената майка, която и до днес изглежда по същия начин. Целуна ме по двете бузки и каза: „Сложи дъщеря си на татамито пред мен.“ Мама се подчини. „Вземи този нож, каза Достопочтената майка. Знам какво значи за теб Шика, но искам да знам и докъде се простира верността ти към мен. Много хора желаят смъртта ми, аз трябва да се уверя, че ти не си сред тях… Убий дъщеря си с този нож. Заповядвам ти да го сториш!“