Хам внимателно огледа обзавеждането. Всичко изглеждаше на мястото си, но той продължаваше да има чувството, че нещо важно убягва от вниманието му.
— Това място изглежда невинно като бебешко дупе — обади се зад гърба му Йошида.
Хам се засмя. Ето какво било, въздъхна в себе си той. Разбира се, че е така… Ако Торнбърг иска да скрие важни документи, той едва ли ще ги занесе у дома. Няма да прибегне и до банков трезор, тъй като на даден етап положително ще му се наложи незабавен достъп до тях. Но все някъде трябва да ги скрие, нали?
Внимателно се огледа. Дали на някой ще му хрумне да рови в стаята за почивка на персонала? Едва ли. Ясно си представи как Торнбърг идва тук с документи, които не трябва да виждат дневна светлина… Къде би ги скрил? На място, в което никой не би се сетил да погледне. Не зад хладилника, не под килима, едва ли и в стените… Това са места, от които започва всеки професионален оглед…
Прекоси стаята и пристъпи към библиотеката. Измъкна няколко списания и надникна. Нищо, обикновена празна лавица. Измъкна още няколко — същото. Продължи по същия начин, придвижвайки се бавно към далечния край. В края на втората лавица откри още една купчина списания зад тези, които гледаха навън. Измъкна я, зад нея зейна тъмна дупка. Не искаше да използва фенерчето си и предпочете да пъхне глава между лавиците. Това му позволи да види вратичката на сейфа.
— Йош — тихо се обади той. Отстъпи към вратата с разтуптяно сърце и зачака Йошида да се справи с ключалката. Това отне точно пет минути, през цялото време Хам чакаше и се потеше. Първите две от тях прекара на пост край вратата. Останалите три — в коридора, откъдето имаше по-добра видимост. Тишината са нарушаваше само от тихото мъркане на централната климатична инсталация, накъсвано от резкия звън на часовникови механизми. Това бяха уредите в различните лаборатории, включени на автоматичен режим.
Всъщност Йошида откри шифъра точно за три минути и половина, но една от тях беше отделена изцяло за прикритие, тъй като имаше вероятност отварянето на вратичката да включи скрита камера.
Останалите деветдесет секунди между отварянето на сейфа и приближаването на Хам той използва за бърз преглед на документите, скрити от Торнбърг. Моментално разбра, че тук има предостатъчно материали, които биха изправили стария богаташ пред съда с доста сериозни обвинения. Но трябваше да се съобразява с желанието на Хам. Искам да прекратя дейността на баща ми, а не да го убия, беше казал той. Това доста се различаваше от намеренията на Йошида и той скоро намери онова, което му трябваше. Прибра писмата в джоба си, после върна останалите документи на място и тихо повика приятеля си. Хам напусна наблюдателния пост с въздишка на облекчение. Следвайки жеста на Йошида, той се наведе към отворения сейф, дръпна маската от лицето си, сякаш да улесни скритата камера, после се зае да преглежда документите, които щяха да унищожат баща му веднъж и завинаги…
— Не ме оставяй, Южи-сан.
— Трябва да тръгвам — обърна се Южи и хвърли един изпълнен с нетърпение поглед към Оракула Хана. — Трябва да поговоря с майка ми. Искам да ме измъкне от затвора, в който сама ме натика.
— Опасността се крие в живота, а не в смъртта.
— Какво искаш да кажеш? — спря се Южи.
— Не знам. Но аз се променям.
— Вече зная, че непрекъснато се променяш — кимна Южи.
— Сега обаче се променям по различен начин — настоятелно каза Оракула. — Тази промяна не е заложена в мен и аз не я разбирам…
Южи усети как космите по врата му настръхват.
— Какво става?
— Имам чувството, че полудявам — отвърна Оракула с тон на безпомощно дете. — Обземат ме ирационални мисли и натрапчиви видения.
— Има ли изменение в някои от микрочиповете? — попита Южи и започна да включва екраните на контролната апаратура.
— Не зная, искам ти да откриеш това.
Очите на Южи светкавично пробягаха по уредите.
— Всичко изглежда нормално. Не виждам никакви отклонения.
— Тук става въпрос за нещо друго, Южи-сан. Ще ми помогнеш ли?