— Как? — попита Южи и хвърли загрижен поглед към матовата повърхност на своето творение.
— Опасността е в живота, а не в смъртта.
Южи се приближи до Оракула, сякаш искаше да му вдъхне увереност със своето присъствие. Докосна го, усети топлина и леко вибриране, поклати глава:
— Говориш несвързано…
— Зная, че думите ми имат смисъл, но не съм в състояние да ги интерпретирам.
— Не мога да ти помогна.
— Моля те, Южи-сан. Думите ми имат огромно значение.
— Значи най-накрая оправда името си и стана истински оракул — поклати глава Южи. — Древните гърци прибягвали до услугите на медиум, за да разгадаят думите на оракулите. Те вярвали, че оракулите говорят с езика на боговете…
— Опасността е в живота, а не в смъртта — повтори отново Оракула. — Отговорът е затворен в мен. Чувствам го. Не съм в състояние да го опозная. Плува като акула в дълбините…
— Хана…
— Хана се дави и е много уплашена, Южи-сан. И двамата сме нападнати от ужасни и неразбираеми мисли. Отстъпваме, губим почва под краката си, а заедно с нея и усещането за реалността. Не мога да разбера, преградите падат, пътеките се оказват под водата, ирационалното…
— Хана! — извика Южи. — Използвай своята „макура на хирума“!
— И двамата я използваме, но нещо се надига срещу нас… Умираме, Южи-сан!
Тревогата на звяра можеше да се пипне с ръка. Южи имаше чувството, че по кожата му пъплят хиляди мравки.
— Хана! — изкрещя той.
— Трябва ни хирург, Южи-сан. Или медиум. Моля те!
— Господин Конрад?
Торнбърг отвори очи. Отново се озова в кабинета си на третия етаж на „Грийн Бранчиз“. Ядоса се, че беше позволил на съня да се прокрадне в съзнанието му и да го върне в миналото. Онова минало, което все по-често му се струваше по-ярко от настоящето. Едно сигурно доказателство за настъплението на старостта, за неумолимия ход на най-големия му враг — времето.
— Господин Конрад?
Гледаше в лицето на смъртта — негов стар и вече единствен приятел и компаньон. Обзе го паника, изведнъж си даде сметка, че последният му час е ударил, независимо от чудодейните лекарства… Но образът се стопи и той се оказа лице в лице с Дон Грей, началник на охраната в клиниката. Беше огромен мъжага с мрачно лице, стегнат корем и яки ръце с набъбнали като въжета мускули. Торнбърг го беше открил в Главното полицейско управление на Вашингтон в момента, в който началникът на полицията се готвеше да го предложи за административно наказание. Обвинението беше „преднамерена употреба на сила срещу заподозрени престъпници“ и Торнбърг веднага разбра, че Грей е човекът, който му трябва.
— Да? — промърмори той с пресъхнала уста.
Какво има? — все още усещаше омайващия аромат на тялото й.
— Съжалявам за безпокойството, сър — промърмори Грей. — Но един от хората ми е засякъл двама маскирани мъже на територията на сградата.
— Къде? — подскочи Торнбърг.
— В библиотеката на долното ниво.
— Професионалисти?
— Отлични.
— Още ли са в сградата?
Грей поклати глава.
— Лично организирах претърсването, но вече ги нямаше. Проверих всеки квадратен сантиметър от обекта, но не открих нищо.
— По дяволите! — изруга Торнбърг и стана от дивана. — Защо твоите хора не са ги пипнали веднага?
— Преди всичко, защото са успели да проникнат през алармената инсталация. Второ, защото преглеждаме записите на видеокамерите веднъж на двадесетина минути. Това им е дало достатъчно време за измъкване. По всяка вероятност са разполагали е подробен план на сградата…
Торнбърг мълчаливо кимна с глава.
— Но има и добри новини — добави Грей. — Бих искал сам да хвърлите едно око на видеозаписа…
Изведе шефа си в коридора, отвори вратата на асансьора и машината безшумно ги спусна на приземния етаж. Грей натисна няколко бутона на клавиатурата в кабинета си, на екрана изплува черно-бяла картина, в дъното на която беше отбелязан точният час на записа.
— Ето — насочи се дебелият му показалец към екрана. — Сега ще влезе в обсега на камерата.
Торнбърг мълчаливо наблюдаваше как една сянка пресича екрана отляво надясно и се отдалечава от монтираната в стената на библиотеката камера. После сянката се обърна и застана точно в центъра на екрана, лицето й беше покрито с черна скиорска маска.
Неизвестният се наведе към лавицата и дръпна маската, за да вижда по-добре.
Показалецът на Грей нанесе лек удар върху клавиатурата, образът се закова. И Торнбърг получи възможност да види лицето на собствения си син: Хамптън Конрад.