— Изпълних заповедта ти дословно, Достопочтена майко — добави той. — Възбуждах елементарните му емоции, с цел да го накарам да осъзнае своята „макура но хирума“… Но не мога да кажа какъв ще бъде крайният резултат. Активизирах уменията му, но не мога да ги проумея… Притежава способността да прикрива намеренията си, ето защо не мога да определя как употребява своята дарба…
— От това следва, че пробуждането на този мъж може да изгради такова бъдеще, в което никой от нас няма да може да надникне…
— Напълно възможно.
— Повече от възможно, Сума-сан — поправи го Достопочтената майка. — От момента, в който ти замина за Ню Йорк, бъдещето се превърна за мен в нещо като стиснат юмрук.
Сума почтително мълчеше и чакаше.
— От това следва, че той е достатъчно силен, за да ме победи…
— Да, Достопочтена майко…
— А също и Минако, чиято „макура но хирума“ доскоро беше по-силна от моята…
— Също и Минако — кимна Сума.
— Вече видях това… Той е единственият… — главата й се отдръпна в сянката. — Виждам и нещо друго, Сума-сан. Той ще дойде тук да ме потърси. Трябва да бъдем готови.
— Но как, Достопочтена майко? Ние не можем да усетим приближаването му. Той ще ни унищожи.
— Грешиш — отвърна тя и езикът й — червен и любопитен, се стрелна навън. — За нас ситуацията е изключително благоприятна.
Стийви Пауърс обичаше вашингтонския хотел „Уилард“ не само защото беше удобен за контактите й, не само защото близостта му с Белия дом го превръщаше в място за срещи с влиятелни хора, а и защото фоайето му напомняше луксозната атмосфера на някогашните влакове — предпочитано средство за придвижване на току-що оформения американски хайлайф.
Ако Аманда беше загрижена за това, че остарява, то за Стийви най-важното нещо на този свят беше висшето общество. Един от най-тежките дни в живота й беше онзи, в който разбра, че да се омъжиш за богатство съвсем не означава автоматично включване във висшето общество. Семейството на Мортън Данахър действително имаше много пари, но за нещастие корените му лежаха в онази част на Филаделфия, която предопределяше изключването му от висшето общество. А това автоматически затваряше вратата и пред самата Стийви. Това беше жесток удар, но още повече я заболя от прозрението, че не е имала никаква представа какво ще й струва признанието на хората със синя кръв в съвременна Америка.
Ако трябва да бъдем откровени, Стийви се насочи към психотерапията само защото, помагайки на другите да се освободят от натрапчиви идеи, тя помагаше и на самата себе си…
С Торнбърг я запозна Аманда, двамата се бяха срещнали в Колумбийския университет, където преди години Торнбърг беше чел лекции по, международно право — част от кампанията на университетските власти, насочена към измъкване на допълнителни дарения от него.
Не беше трудно да види какво я беше привлякло в този човек: той беше умен и чаровен, притежаваше неограничен достъп до света на истинската власт. Благодарение на него Мортън си създаде връзки и репутация във Вашингтон, а фактът, че вече две години Мортън практически се е пренесъл да живее в този град, все по-малко я тревожеше.
Беше тренирана да гледа истината в очите и тази истина беше достатъчно проста — тя отдавна вече не обичаше този мъж. Не беше сигурна дори дали все още го харесва. Не можеше да определи кой от двамата се беше променил повече през последните години, но фактът си беше факт.
Във всеки случай Торнбърг беше човекът, който й предостави възможността да навлезе в блестящия свят на своите мечти, Торнбърг направи така, че този свят я прие като своя. Ето защо с нетърпение очакваше всяко свое пътуване до Вашингтон.
Замислена върху все още новия за нея статут, тя бавно влезе във величественото фоайе на хотел „Уилард“. Носеше няколко торби, тъй като по-голямата част от времето й беше отишло за пазаруване. Мечтаеше за гореща вана, чифт чисто бельо и едно ледено питие в „Оксидентъл Трил“, преди да отиде на театър, а след това и на късна вечеря с Торнбърг.
— Доктор Пауърс?
Обърна се и се озова лице в лице със слаб и красив ориенталец, вероятно около четиридесетгодишен.
Да?
— Казвам се Джейсън Йошида — представи се той, усмихвайки се само с устни. — Вие не ме познавате, но аз зная много неща за вас… Ще ми отделите ли минутка?
— С удоволствие — усмихна се в отговор Стийви. — Но за съжаление тази вечер съм ангажирана и вече закъснявам…
— Уверявам ви, че наистина ще е минутка — настоя Йошида.
Усмивката на Стийви стана още по-широка.