— Съжалявам. Но ако оставите телефона си на рецепцията, аз…
Прекъсна фразата си по средата, очите й с недоумение се сведоха надолу. Ориенталецът беше стиснал лакътя й и вече я насочваше към асансьорите.
— Във ваш интерес е да чуете какво ще ви кажа, докторе — промърмори той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Вратите на асансьора се плъзнаха встрани, той я побутна във вътрешността на кабината. — Отнася се до вашия приятел Торнбърг Конрад III…
— Пръстът му натисна бутона за затваряне на вратата още преди някой от останалите клиенти на хотела да беше забелязал свободните места в кабината.
— Какво за Торнбърг?! — попита Стийви, започнала да се дразни от досадния азиатец. Видя го да натиска бутона за шестия етаж и за пръв път си даде сметка, че този човек е направил своето предварително проучване.
— Притежавам информация за Торнбърг, към която положително ще проявите интерес — поясни Йошида, а усмивката му стана още по-любезна.
— Да не би да сте изнудвач? — изгледа го тя. — Имайте предвид, че такива номера не ми минават! — дръпна лакътя си и добави: — Просто не се интересувам от клюки!
— Погрешно ме разбирате, докторе — скри усмивката си Йошида. — Не съм търговец. — Асансьорът спря на шестия етаж. — Може би трябваше веднага да кажа, че информацията ми се отнася и до вашата мъртва сестра Аманда… — кимна, на лицето му отново се изписа любезна усмивка: — Вашият етаж, докторе. Искате ли да сляза с вас?
— С какво разполагате? — попита тя, след като влязоха в стаята и. Нарочно остана в антрето и пропусна да го покани. Торбите с покупките пъхна в стенния гардероб.
Йошида извади от вътрешния си джоб няколко обикновени пощенски плика и й подаде един от тях.
Стийви го завъртя между пръстите си, без да го отваря.
— Познат ли ви е този почерк, докторе?
— Да. Принадлежи на Аманда.
— Сигурна ли сте?
— Тя беше моя сестра, по дяволите! — отвърна Стийви и изведнъж млъкна, дала си сметка, че отговорът й е доста груб.
Йошида само кимна с глава и запази мълчание.
Стийви извади писмото от плика и започна да чете. Главата й отскочи нагоре почти веднага, лицето й се смръщи.
— Ако сте решили да ми давате доказателства за някаква връзка между сестра ми и Торнбърг, то…: — замълча и тикна писмото обратно в ръцете на Йошида.
— Това изобщо не ме интересува, докторе — хладно отвърна Йошида. — А, предполагам, и вас… — подаде й обратно писмото заедно с останалите. — Налага се да прочетете всичко, за да разберете за какво става въпрос…
Стийви му отправи един продължителен и натежал от враждебност поглед, но задържа писмата. После се обърна, пристъпи към малката масичка до завесата и седна. Не го покани да влезе. Изчете първото писмо и веднага премина на следващото.
Така изтекоха няколко дълги минути. Светлината в стаята значително намаля. Йошида тръгна да пали осветлението, спокойно и самоуверено, сякаш й беше личен иконом. Стийви не му обърна внимание. Съзнанието й беше изцяло ангажирано от думите, които беше написала сестра й. Всяка от тях беше като капчица кръв от смъртоносна рана и тя си даде сметка със смразяваща яснота, че на практика нещата стоят именно така…
Нямаше никакво съмнение, че тези писма са писани от Аманда, също така сигурно беше, че те са нещо като дневник на отношенията й с Торнбърг Конрад Трети, ако това можеха да бъдат наречени отношения, разбира се… С течение на годините работа като психотерапевт тя беше открила доста дефиниции за думичката „отношение“, но въпреки това не успя да намери дефиниция за това, което откри в писмата на сестра си.
Притисна длан до челото си и усети, че трепери. Дясното й слепоочие се разигра от упорит тик. Мили Боже, това е истински кошмар!
По всичко личеше, че Аманда е участвала в някакъв странен експеримент, финансиран от Торнбърг. Повече от година, преди да бъде убита, тя си беше инжектирала някакъв експериментален серум, чрез който Торнбърг се опитвал да спре нормалния процес на стареене в собствения си организъм.
Стийви искаше да отмести писмата, но не беше в състояние да го стори. През лупата на тъжната изповед на Аманда тя започна да вижда Торнбърг в такава светлина, на която само допреди час несъмнено би се изсмяла…
От писмата беше съвсем ясно, че Аманда е споделяла напълно манията на Торнбърг за вечна младост и безкраен живот… Тази обща страст е превърнала отношенията им в нещо друго, в нещо безкрайно различно от нормалните отношения между мъж и жена… Но в какво? В какво се бяха изродили те? Ужасяващият съюз, сключен от Аманда, май имаше само едно име — симбиоза…
Двамата с Торнбърг бяха подхранвали своята мания за вечен живот тайно, без външни изяви, без да позволят на никого дори да заподозре за тяхната тайна. Стийви се почувства виновна, че не беше успяла да открие никакви странности в поведението на сестра си, нищо, което да я насочи към особената й мания… С болезнена яснота си припомни честите депресии, в които изпадаше Аманда, припомни си и своето собствено повърхностно отношение към тях… Просто беше убедена, че тези състояния са временни и бързо ще преминат. Стийви — задълбочената и чувствителна към психическите травми на пациентите си лекарка, беше пропуснала да забележи маниакалната болест на собствената си сестра!