Спомни си думите на една от преподавателките си, казани малко преди да започне да практикува: Никога не се заблуждавай с увереността, че пациентът няма с какво да те изненада, — беше казала тя — в момента, в който изгубиш първия от тях — независимо дали чрез убийство, самоубийство или друго от тоя сорт, ти неволно ще се запиташ: Какво пропуснах? Какво не направих? Още отсега мога да те уверя, че отговор на тези въпроси никога няма да получиш, Стийви…
Разгъна последното писмо и последните дни от живота на сестра й се разкриха пред нея с трагична яснота. Ето какво пишеше Аманда:
Твърдиш, че всичко е наред, че експериментът се развива успешно. Но моето тяло не е на това мнение.
Страхувам се не само от това, което става вътре в мен, но и от моралната слабост, която притежаваш ти. Не смееш да ме погледнеш в очите, не смееш дори да поговориш с мен.
Помня клетвата си да не споделям с никого същността на експеримента, но сега съм съвсем сама сред мрака на времето и пространството и вече не понасям агонията на мълчанието.
Озовах се в чистилището и зная, че измъкване няма. Единственият път е надолу, към истинския Ад — едно място, което едва ли заслужавам…
Пиша ти, защото отказваш да разговаряме по телефона. Исках да ти кажа само едно — вече не се чувствам обвързана с клетвата за мълчание. Реших да разкажа всичко на Улф и ще го сторя веднага, още преди тялото ми да се разкапе… Това несъмнено ще отнеме известно време, тъй като трябва да събера кураж.
Напоследък куражът е дефицитна стока за мен, но твърдо съм решила да изпълня намеренията си. Това е последното нещо, което вероятно ще мога да направя за себе си.
Искам да знаеш, че не те обвинявам в нищо. Вися между живота и смъртта благодарение на собствената си мания. А фактът, че ти пое подадената ми за помощ ръка и ме повлече в пропастта, едва ли може да бъде наречен грях…
Сбогом, Торнбърг.
Стийви затвори очи, но сълзите опариха кожата й като силна киселина. Стана й лошо, имаше чувството, че някой е затъкнал гърлото й с юмрук. Направи върховни усилия, за да не повърне.
— Торнбърг е убиецът на сестра ви, докторе.
Тя ахна и рязко се обърна към Йошида, чертите на лицето му бяха размазани от сълзите.
— О, извинете, не искам да ви внуша, че го е извършил със собствените си ръце… Той е прекалено умен, за да се забърква в престъпления. Но няма никакво съмнение, че убийството на Аманда е извършено по негова заповед.
— Защо?
Кратката думичка излетя от гърлото й с цената на огромни усилия.
— Последното писмо дава отговор на този въпрос, нали? Решила е да разкаже на приятеля си за всичко, което й е причинил Торнбърг. А той е бил ченге, нали? Как би реагирал, според вас? Несъмнено би хвърлил срещу Торнбърг всичко, което е било на негово разположение. И това е решило съдбата на сестра ви — Торнбърг е бил длъжен да й затвори устата завинаги.
Стийви наведе глава, сълзите й покапаха по хартията. Сложи листа на масата и грижливо го приглади с длан.
— Искам да задържа тези писма.
— Разбира се — кимна Йошида.
Стийви усещаше единствено дишането си, всичко останало беше изчезнало. Отчаяно и се прииска всичко да се окаже един кошмарен сън, да се събуди от него с вик на облекчение и да установи, че светът около нея е прост и ясен, както винаги…
— А вие какво искате? — попита след известно време тя.
— Нищо — отвърна Йошида и тръгна към вратата. — Вече получих всичко, което искам.
След излизането му в стаята се възцари мъртва тишина. Стийви остана още дълго свита кран масичката. До слуха й достигна пронизителният звук на автомобилен клаксон, успял да пробие изолацията на хотелския прозорец. Тя трепна и вдигна глава, после тишината отново я погълна. Тежка и лепкава, като сладникавия аромат на цветята, натрупани край зейнал гроб…
— За демон-човекоядец се говори в една стара японска легенда — промълви Шика. — Всъщност, тя е толкова стара, че може и да е китайска… Като всички демони, и този бил мъжки и женски едновременно, но предпочитал да се явява на хората като жена…