— Страхувам се, че нещата са претърпели и по-нататъшно развитие — внимателно подхвърли Йошида.
— Вакаре е изчезнал — изчака Хам да вдигне глава й едва тогава добави: — Вероятно е мъртъв…
— Мъртъв? — озадачено го изгледа Хам.
— Налага се да замина и да разбера лично какво става — отвърна Йошида.
Хам се замисли, после бавно кимна с глава.
— Добре, но трябва да действаш бързо. На този етап не можем да си позволим грешка — махна с ръка и нетърпеливо добави: — Вземи първия самолет и ме дръж в течение.
— Слушам, сър! — отвърна по военному Йошида и се изправи. Хам не му обърна внимание, отново потънал в доказателствата за престъпленията на баща си. Все още не беше в състояние да асимилира ужасната истина — демонстрирайки своята любов към Съединените щати и дълбоката омраза към Япония, Торнбърг я беше превърнал в основен мотив за преки действия срещу организацията „Черният кинжал“. Хам беше там, чу със собствените си уши как баща му развива благородната си теза пред генералите от Пентагона и самия президент. Но през цялото това време Торнбърг се беше занимавал с отвличане на хора, с непозволени експерименти над тях, с брутални убийства… С една-единствена цел — да открие вълшебния серум на безсмъртието! Господи, какво ужасно двуличие! Хам беше толкова потресен, че почти не обърна внимание на оттеглянето на Йошида.
Напуснал офиса на Хам, японецът излезе от сградата и спря едно такси. Пред блока даде десет долара на шофьора и го помоли да почака. Часът беше малко след единадесет на следващата сутрин след проникването в подземията на „Грийн Бранчиз“.
Качи се в апартамента и обходи трите малки стаи, напълно опразнени от лични вещи, мебели и кухненска посуда. На практика жилището беше оголено, два големи куфара чакаха в антрето.
Е, все пак имаше нещичко… Йошида влезе в тясната кухничка, която винаги беше ненавиждал, отвори вратичката на хладилника и спря замислен поглед върху мъртвия плъх вътре. Много му се искаше да види физиономията на Хам Конрад, когато дойде да го търси тук и открие замръзналия гризач. Е, човек не може да получи всичко на този свят, примирено въздъхна той.
Поводът за внезапното му заминаване за Япония беше напълно измислен. Изобщо не му пукаше къде се намира Шото Вакаре и какво му се е случило. Вакаре беше изиграл своята роля, Хам също… Машинациите на Йошида задвижиха сложна система от емоционални прояви, които неизбежно ще преминат в конкретни действия. А завръщането му в родината беше предизвикано от нещо далеч по-просто и ясно — Достопочтената майка го зовеше.
Обиколи за последен път апартамента, увери се, че не е пропуснал нищо и вдигна куфарите. Внимателно заключи след себе си и напусна сградата.
Четиридесет и пет минути по-късно пристъпи към гишето на японските авиолинии на международното летище „Дълес“ и хвърли поглед към часовника над главата си.
— Трябва да надпишете етикети за куфарите си — предупреди го симпатичната униформена служителка, докато принтерът попълваше билета му.
Йошида пое етикетчетата и внимателно започна да изписва името Йен Фукуда. Адресът в долната част беше на една голяма компания за производство на туристически дипляни в Токио. Името и адресът отговаряха точно на това, което пишеше в паспорта, кредитните карти и шофьорската книжка, сгушени на сигурно място в портфейла му.
Часът беше дванадесет и двадесет, до повикването за прекия полет до Токио оставаше около час и половина. Премина през паспортната служба и имиграционния контрол. Втората проверка се налагаше, тъй като пътуваше с японски паспорт. Удариха му печат и той бавно влезе в залата за транзитни пътници. Седна на бара, поръча двоен хотдог и кафе, после разгърна списание „Форбс“, купено от съседното гише. Имаше достатъчно време, за да прочете на спокойствие два наистина добри материала за упадъка на американската автомобилна промишленост. Обявиха полета му малко след като приключи.
Петдесет минути по-късно, след неизбежното закъснение, причинено от задръстване на пистите или некомпетентност от страна на авиодиспечерите, тежкият Боинг-747 се отлепи от земята и започна да набира височина. Зад него се проточи тежък шлейф от отработени газове. Сбогом, Америка, въздъхна в себе си Йошида и отпи глътка шампанско, поднесено от пъргавата стюардеса в първа класа.
Крилата на боинга леко се разклатиха, докато машината набираше височина сред вихрите на промишления смог. Скоро се озоваха над облаците и Йошида затвори очи. Почувства как мазната слуз на Вашингтон и постоянните контакти с хората от Запада започва да се отделя от душата му — като изсъхнала кожа на змия. Ще бъде чудесно да бъде отново в Токио, да се смеси със сънародниците си, да говори на майчиния език. Какво огромно облекчение е завръщането в „Забранените мечти“ — мястото, където започва и свършва животът!