А животът на Йошида беше започнал с безпроблемното изплъзване от утробата на Евън. Макар че външно приличаше на девойка, Евън беше доста възрастна. Никой в „Забранените мечти“ не знаеше на колко години е тя, дори самата Достопочтена майка не помнеше рождената й дата.
Естествено трябваше да има и баща. Но Йошида нямаше представа кой е той, тъй като появата му на белия свят се дължеше на експеримент по дълголетие, проведен лично от Достопочтената майка. Тя беше взела спермата на неизвестния донор и лично я беше вкарала във влагалището на Евън, а след това беше наблюдавала с неотклонно внимание процеса на бременността и раждането. Веднага след него Евън се разболя и първите месеци на майчинството й бяха изключително трудни. Но Достопочтената майка пое всичко върху себе си и се справи отлично. Единствено кърменето не беше по силите й…
На практика се оказа, че малките гърди на Евън не набъбнаха от очакваното количество майчино мляко. Освен това зърната я боляха от лакомото засмукване на беззъбата уста и тя предпочиташе да остави малкия Йошида да реве до посиняване, вместо да го нахрани…
Достопочтената майка се справи с проблема, като захрани бебето с топло краве мляко и биберон, а после дръпна Евън в съседната стая и жестоко я наказа.
За всичко това Йошида научи години по-късно, но все още не можеше да се освободи от усещането, че чува виковете на болка от съседната стая. Дълбоко в себе си той беше мазохист и като всички мазохисти направи всичко възможно да постигне хармония между тайните трепети на душата си и външната изява, често отличаваща се с брутален садизъм…
Във всичко останало той рязко се отличаваше от околните. Преди всичко, защото беше роден и отгледан в „Забранените мечти“ и властите дори не подозираха за съществуването му. Нямаше сертификат за раждане, не беше записан в нито едно училище. Защото и образованието му, подобно на религиозните и философските му убеждения, беше формирано в херметически затворена среда. На второ, но не на последно място, беше фактът, че той по рождение си беше странен и ексцентричен. Нещо, което Достопочтената майка моментално надуши.
Достопочтената майка беше ненаситна личност. Алчността й подхранваше маниакалните амбиции, а Йошида постепенно откри как да оцелява покрай тази алчност. При това така, че Достопочтената майка изобщо не го усети… Но той имаше силен инстинкт за оцеляване и успя.
Между двамата съществуваше някаква странна симбиоза, вероятно родена поради несъвършенството на душите им. Всеки изживяваше живота на другия едновременно със своя. Дори и това не им донесе чувство за пълнота, но такава беше съдбата им и те се примириха с нея.
Приличаха на единствените оцелели след ужасна битка. Но тази битка беше оставила дълбока следа в душите им, присъствието й се усещаше във всичко, което казваха или вършеха.
Към Достопочтената майка би могло да бъде отправено обвинението, че умишлено е осакатила душата на младежа, просто за да се радва на компанията на човек като себе си. А може би е била твърдо решена да му стори това, което някога бяха сторили на нея…
Но какво му стори тя?
Потънали в префектурата Нара, максимално далеч от цивилизацията в условията на гъсто населена Япония, тя уви късо парче плат около стегнатото му тяло, навлече бялата роба на шинтоистка монахиня и го изведе в нощта. Беше късна есен, звездите ги посрещнаха с ледено сияние, във въздуха се носеше ароматът на окапали листа, примесен с първия полъх на приближаващата се зима.
Коленичиха в древния храм, изграден от дърво и камък, ехото на медните камбани се чуваше надалеч. Тя запали огън в бронзовата поставка, използвайки миналогодишна оризова хартия. Така многобройните богове, населяващи древната планина, щяха да разберат за намерението й да извърши жертвоприношение. После запя протяжен псалм, думите сякаш лепнеха по камъка и изгаряха в пламъците на огъня.
След известно време станаха и се спуснаха по стръмния склон, под който беше разположен шинтоисткият храм. Той функционираше и до днес, благодарение на щедрите годишни дарения на Достопочтената майка.
Долният край на гората беше светен от свещи, чиито пламъчета дори не потрепваха. Сякаш нощта беше затаила дъх. Младият Йошида — едва единадесетгодишен, започна да долавя ромоленето на невидим поток, което, с придвижването им по тясната, обсипана с борови иглички пътека постепенно се превърна в грохот на водопад. Погледна надолу и си представи, че вижда стотици и хиляди стъпки, оставени от предишни поклонници на свещеното място.