Спряха на брега на малкото планинско езеро и свалиха сандалите си. Достопочтената майка се плъзна във водата и бавно се насочи към средата на езерцето. От черните скали високо над главите им с грохот падаха пенливите водни струи. Обърна се с лице към него и протегна ръка. Той я хвана и двамата бавно тръгнаха по плъзгавите, покрити с мъх камъни.
Остана смаян от яростната твърдост на водната струя, струваше му се невероятно, че мека и покорна субстанция като водата може да бъде поздрава от собствените му мускули.
Достопочтената майка сложи ръце на раменете му и го насочи към плътната струя. Дланите й се повдигнаха и притиснаха слепоочията му. После рязко го блъсна.
Тежестта на водата го принуди да падне на колене, въздухът напусна дробовете му с тихо свистене. Но тя продължаваше да го натиска надолу, решена да осъществи докрай шинтоисткия ритуал на пречистването.
След няколко секунди го отмести от дебелата водна струя и го побутна към скалата. Тук получи възможност да си поеме дъх, макар въздухът да беше наситен с водни пръски.
Откри, че водопадът е смъкнал парчето плат от бедрата му. А може би това беше сторила Достопочтената майка, тъй като ръцете й напуснаха слепоочието му и се плъзнаха надолу.
Беше на сантиметри от него, тънката памучна роба плътно прилепваше около тялото й, подчертавайки всички тайнствени гънки и извивки. Усетът за голотата през тънката материя носеше в себе си нещо силно еротично, нещо, което можеха да демонстрират единствено боговете, населяващи девствения лес.
Достопочтената майка взе ръката на Йошида и я постави върху гърдите си, после заби нокти в кожата му. Отдръпна се и памучната роба се свлече заедно с разтварянето на дланите й.
Йошида усети как слабините му се втвърдяват, върху гърдите му се стовари непозната тежест, стана му трудно да диша. Очите й блестяха. Знаеше, че има халюцинации, но беше сигурен, че вижда през тях. Пяната в центъра на езерцето, черните клони на японските кедри по брега, бледата светлина на звездите…
— Аз съм зимният сняг и горещото лято — прошепна Достопочтената майка и ръцете й се плъзнаха по тялото му. — Аз съм утринното великолепие на пролетта и хладният северен вятър на късната есен… — коленичи с лице към него: — Аз съм лисицата, която пирува със заловения заек, аз съм младият елен, готов да побегне при всеки звук… Аз ще ти се наслаждавам, аз ще бдя над теб, ще те храня и изпивам…
Водопадът се пенеше около тях, но между телата им прескачаха ярки искри и въздухът изведнъж стана горещ.
— Ти ще ме обичаш и ще се страхуваш от мен. И именно защото се страхуваш, ще ме обичаш още по-дълбоко… — с тези думи тя придърпа тялото му напред и пое потръпващата му мъжественост дълбоко в себе си. Бедрата й започнаха лудешки танц — напред и назад, нагоре-надолу… Накрая Йошида затвори очи и прехапа устни.
Достопочтената майка наблюдаваше с усмивка на уста спазмите на мускулите по слабините му, ускореният ритъм на тези спазми я накара да възкликне от задоволство. Почувства ръцете му върху гърдите си, усети как горещото му семе я запълва. Йошида също усещаше всичко това удоволствието му рязко нарасна. Когато започна да се излива в нея, от устата му се откъсна тежък стон, тялото му потръпна и безсилно се отпусна в разтворените й обятия.
Събуди се от звездната светлина, изпита странното усещане, че е съвсем близо до тях и може да ги докосне с ръка. После почувства присъствието на Достопочтената майка, която беше коленичила до него и галеше челото му.
Моментално се възбуди и протегна ръка:
— Искам те!
Достопочтената майка го зашлеви с такава сила, че по бузата му останаха кървавочервените отпечатъци на пръстите й.
— Тази нощ е посветена на ритуали и жертвоприношения, на омилостивяване на боговете, които са навсякъде около нас. Искаш ме, а? Животът ти с мен няма да премине под знака на това, което ти искаш! Може да ме искаш колкото щеш, но никога вече няма да ме имаш!
Забелязала възбудата му, тя продължи да му удря тежки плесници. В един момент той изригна, после се обърна по корем и започна да плаче.
После тръгнаха по горската поляна. Тя му показваше гъби и тревички, мъхове и лишеи, различни коренчета… Показа му отровните растения, които растяха тук по волята на природата. Показа му и онези, които сама беше засадила преди години. Бързодействащите и бавнодействащите, неоткриваемите и онези, чрез чиито симптоми човек безпогрешно долавя присъствието на врага. После премина на противоотровите и растенията, които могат да спасят човешки живот…