Робърт Хауърд
Черният колос
„Нощта на Властта, когато Съдбата се прокрадваше по световните коридори като колос, току-що надигнал се от извечния си гранитен трон…“
1
Единствено вечната тишина се беше спуснала над тайнствените руини на Кутчемес, но страхът бе там: Страх, който потръпваше в съзнанието на Шеватас-крадеца, карайки го да диша тежко и остро през здраво стиснатите зъби.
Той стоеше като нищожен атом на живота сред колосални паметници на опустошение и изоставеност. Дори черната точка на лешояд не можеше да се види в огромния син купол на небето, изпепелен от жаркото слънце. Навсякъде се издигаха мрачните останки на една друга, забравена епоха: огромни полусрутени кули, забили назъбените си върхове в небето; дълги, начупени линии на натрошени стени; паднали каменни блокове с циклопски размери — разбити образи, с полуизтрити от ветрове и пясъчни бури ужасяващи очертания. Никакви признаци на живот от хоризонт до хоризонт, единствено онази пустош на голата пустиня, от която замира дъха, разсечена от кривуличещото корито на отдавна пресъхнала река. И сред тази необятност — блестящите хищно озъбени руини, колоните, издигнали се като пречупени мачти на потънали кораби, а над всичко това — доминиращ купол от слонова кост, пред който Шеватас стоеше треперейки.
Основата на купола представляваше гигантски пиедестал от мрамор, издигнал се от онова, което преди време са били терасовидно оформените брегове на древна река. Широки стъпала водеха до величествена бронзова врата в купола, който почиваше върху основата си като някакво гигантско яйце, срязано по средата. Самият купол бе от чиста слонова кост, която блестеше сякаш някакви неизвестни ръце се грижеха да бъде полирана. По същия начин блестеше и острият златен връх в центъра на купола, както и надписът, изсечен в златни йероглифи по периферията. И въпреки, че едва ли имаше жив човек, който да го прочете, Шеватас потръпваше от мрачните предчувствия, които този надпис събуждаше. Защото този надпис бе поставен от много древна раса, чийто митове бяха свързани с образи, несънувани от новите племена.
Шеватас — един от големите крадци на Замора, бе жилест и с гъвкаво тяло. Малката му кръгла глава беше обръсната, а единственото му облекло бе набедрена препаска от яркочервена коприна. Както всички хора от неговата раса, той бе много тъмен и на тясното му като на лешояд лице горяха нищо непропускащи черни очи. Дългите му, тънки и заострени пръсти бяха бързи и неспокойни като крилцата на молец. На позлатения му колан висеше поставен в ножница от орнаментирана кожа къс, тънък меч, чиято дръжка бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Шеватас придържаше оръжието си с необикновено внимание. От време на време той даже потрепваше при допира на ножницата до голото му бедро. Но тази предпазливост не бе лишена от основания.
Такъв бе Шеватас — крадец, известен между крадците, чието име бе произнасяно с боязън във вертепите на Маул и в мрачните скривалища зад храмовете на Бел, възпяван в песни и споменаван в митове в продължение на хилядолетия. И въпреки това, в сърцето на Шеватас се бе загнездил страхът, докато стоеше пред купола от слонова кост в Кутчемес. Дори глупак можеше да види, че в тази постройка има нещо неестествено — тя бе изложена на вятър и слънце цели три хилядолетия, но нейното злато и слонова кост се издигаха така ярки и блестящи, както в деня, когато са били издигнати от безименни ръце на бреговете на една безименна река.
Тази неестественост бе в хармония с атмосферата на тези обитавани от демони руини. И самата пустиня бе в загадъчната област, простираща се югоизточно от земите на Шем. Шеватас знаеше, че само няколко дни път с камила в обратна посока — на югозапад, ще доведат пътешественика до великата река Стикс в точката, в която тя завива под прав ъгъл и потича ма запад за да излее водите си накрая в далечното море. И от мястото на завоя започваха земите на Стигия — тъмногърдата любима на Запада, чиито владения, напоявани от великата река, се издигаха от пясъците на заобикалящата я пустиня.
На изток, знаеше Шеватас, пустинята отстъпваше пред степите, стигащи до хирканското кралство Туран, чието варварско великолепие се бе разположило по бреговете на голямото вътрешно море. Една седмица езда на север и пустинята преминаваше в плетеница от голи хълмове, зад които започваха плодородните плата на Кот — най-южното кралство на Хайборейската епоха. На запад пустинята се сливаше с пасбищата на Шем, който стигаше до океана.
Всичко това бе известно на Шеватас без той да му придава някакво особено значение, така както човек познава улиците на своя град. Той обичаше далечните пътувания и бе грабил от съкровищата на много кралства. Но сега той се колебаеше и потръпваше пред най-голямото приключение и пред най-богатото съкровище от всички досега.