— Ваша светлост може да е настроен да се шегува — извика Теспидес, чийто аристократични черти на лицето потъмняха. — Този мъж е дивак … младеж без култура, без потекло! Оскърбително е да се иска от благородници да му се подчиняват! Аз…
— Граф Теспидес, — обади се Ясмела — мушнал сте ръкавицата ми под ремъка си. Моля ви дайте ми я и после вървете.
— Да вървя? — извика той трепвайки — Къде да вървя?
— В Кот или Хадес! — отвърна тя. — Ако не ще ми служите както желая това, няма да ми служите изобщо.
— Не сте справедлива към мен, принцесо — отговори той, покланяйки се, дълбоко наранен. — Няма да ви изоставя! Заради вас ще поставя меча си на разположение дори на този дивак!
— А вие, милорд Амалрик?
Амалрик тихо изруга, после се засмя. Един истински войн на удачата, за него не съществуваха промени в благоразположението, колкото и неприятни да бяха, които можеха да го изненадат.
— Ще служа под негова заповед. „Къс живот, но весел“ казвах на времето, а с Конан-Убиеца начело, животът най-вероятно ще бъде едновременно къс и весел. Митра! Ако кучето някога е командвало някога повече от група себеподобни, аз ще го изям така, както си е — с цялата екипировка!
— А вие, мой Ага? — обърна се тя към Шупрас.
Той сви рамене примирено. Бе типичен представител на расата, развила се покрай южните граници на Кот — висок, сух, с черти по-източени и по-ястребови, отколкото на пустинните му събратя с по-чиста кръв.
— Ищар решава, принцесо — в думите му звучеше фатализма на предците му.
— Почакайте тук — разпореди се тя и докато Теспидес пуфтеше и мачкаше кадифената си шапка, Таурус мърмореше тихо, а Амалрик крачеше напред-назад, дърпайки жълтата си брада и усмихвайки се като гладен лъв, Ясмела изчезна отново зад завесата и плясна с ръце, извиквайки робите си.
По нейна заповед те донесоха доспехи за да подменят старите на Конан: яка за ризницата, обковани ботуши, кираса, набедреници, лек шлем със забрало. Когато Ясмела отново дръпна завесата, един нов Конан облечен в излъскана стомана, стоеше пред публиката. Скрит под плочите на бронята, с вдигнато забрало и тъмно лице, по което играеха сенките на перата, полюшващи се над шлема му, в него имаше една мрачна внушителност, която дори Теспидес неохотно отбеляза. Насмешката угасна устните на Амалрик.
— В името на Митра, — каза той бавно — никога не съм очаквал да те видя облечен в желязна броня, но на тебе тя ти прилича. Кълна се в костите на ръцете си, Конан, виждал съм крале, които носят доспехите си с по-малко царственност от тебе!
Конан не проговори. Една бърза сянка мина през мислите му. През годините, които му предстояха, когато мечтите му щяха да се сбъднат, той щеше да си спомня думите на Амалрик.
3
Още в ранни зори по улиците на Хорайа наизлязоха тълпи за да наблюдават войските, задаващи се от към южната порта. Армията най-сетне бе тръгнала. Това бяха рицарите, блестящи в кованите си брони с разноцветни пера, веещи се над излъсканите им шлемове. Конете им, нагиздени с копринени покривала и седла от лъскава кожа, танцуваха, насочвани от ездачите си. Слънчеви лъчи хвърляха отблясъци от върховете на копията им, които се издигаха като гора над армията, а дълги тесни знамена се полюшваха от бриза. Всеки рицар носеше и знак на благоволение, даден от някоя дама — ръкавица, шалче или роза, закачени или на шлема му или пристегнати към колана на меча. Това бе рицарството на Хорайа — 500 души на брой, предвождани от граф Теспидес, за който хората казваха, че има аспирации за ръката на самата Ясмела.
Те бяха следвани от лека кавалерия на дългокраки коне. Ездачите бяха в мнозинството си планинци, стройни мъже с източени лица; островърхи леки шлемове покриваха главите им, а плетените им ризници проблясваха изпод развяващите се кафтани. Оръжието им беше внушаващия ужас шемитски лък, чиято стрела лети на петстотин крачки. Тези пет хиляди души се предвождаха от Шупрас, който яздеше с мрачно лице начело.
Веднага след тях маршируваха копиеносци, както обикновено малко на брой, защото в Хорайа се считаше. че кавалерията е единствената благородна служба в армията. В жилите им, както и в рицарите, течеше древна котска кръв — това бяха синове от бедни семейства, неуспели мъже, безпарични младежи, които просто не можеха да си позволят коне или броня, общо 500 на брой.
Наемниците завършваха шествието — 1000 ездачи и 2000 войници с копия. Стройните коне на кавалеристите изглеждаха здрави и диви като конниците, те не се изправяха на задните си крака. Имаше някаква зловеща деловитост в тези професионални убийци, ветерани от кървави сражения. Облечени от глава до крака в плетени ризници, те носеха леки шлемове без забрала върху качулки, изплетени от материята на ризниците. Щитовете им не бяха украсени, на дългите им копия не се развяваха флагове. На седлата им висяха бойни секири и стоманени боздугани, а на хълбока на всеки от тях висеше дълъг, широк меч. Пехотинците бяха въоръжени по сходен начин, но вместо копия носеха пики.