Това бяха хора от много раси. Тук имаше източени хайперборейци, с едри кости, бавна реч и склонност към насилие; кестеняви гъндърейци от северозападните хълмове; жизнени зингарци със стърчащи черни мустаци и буйни глави; аквилонци от далечния Запад. Но всички, с изключение на зингарците, бяха хайборейци.
Зад всички пристъпваше камила, богато украсена, водена от рицар, яхнал огромен боен кон. Те бяха заобиколени от група бойци, подбрани измежду кралската гвардия. Под копринения балдахин, закрепен над седлото на камилата, седеше стройна, облечена в коприна фигура, и при вида й тълпата (която никога не пропускаше да забележи кралско присъствие) изпадна в див възторг и започна да хвърля шапки във въздуха и оглушително да я приветствува.
Конан Кимериеца, неспокоен въпреки бронята си, гледаше натруфената камила неодобрително и се обърна към Амалрик, който яздеше до него, облечен в позлатена плетена ризница със златен нагръдник и шлем, над който се развяваше кичур от конска грива:
— Принцесата иска да дойде с нас. Може и да е издържлива, но е твърде крехка за тази работа. Както и да е, поне ще трябва да махне тези одежди.
Амалрик засука мустак за да скрие усмивката си. Очевидно Конан считаше, че Ясмела ще трябва да запаше меч и да вземе участие в схватката, както жените на варварите, които сами често воюваха.
— Жените на хайборейците не воюват както вашите кимерийски жени, Конан — каза той. — Ясмела язди с нас за да наблюдава битката. Между другото, — той се помести в седлото си и понижи глас — между нас казано, на мене му се струва, че принцесата просто не смее за остане. Тя се страхува от нещо…
— Бунт? Може би трябваше да обесим няколко граждани преди да потеглим…
— Не. Една от прислужниците и се разбъбри и спомена за… Нещо, което идвало в двореца нощем и плашело Ясмела до побъркване. Не се съмнявам, че е някакъв дяволски трик на Натохк. Конан, ние се борим срещу нещо повече от обикновена плът и кръв.
— Е, добре, — изсумтя кимериеца — по-добре е да излезеш срещу врага, отколкото да го очакваш.
Той хвърли поглед към дългата върволица фургони, събра юздите в ръкавицата на едната си ръка и, по стар навик, извика фразата на потеглящите на бой наемници:
— Ад или плячка, момчета… ходом… марш!
Далече назад, зад края на дългата колона, величествените порти на Хорайа се затръшнаха. Развълнувани жители се подредиха около бойците. Те разбираха, че това, което наблюдават ще им донесе живот или смърт. Ако войската претърпеше поражение, бъдещето на Хорайа щеше да бъде изписано с кръв. За ордите, които нахлуваха откъм юг, милостта бе нещо непознато.
Бойните колони маршируваха през целия ден, минавайки през ливади, насечени от малки ручеи, а теренът постепенно започна да се издига. Пред тях се простираше дълга верига от хълмове, плътно закриващи хоризонта от изток до запад. Те издигнаха бивак на северните склонове на тези хълмове за през нощта и покрай лагерните огньове наклякаха посетители от местните племена — мъже с пламтящи очи и извити носове, които повториха новините, дошли откъм загадъчната пустиня. В историите, които разказваха, името на Натохк се вплиташе като пълзяща змия. По негова заповед демоните на въздуха донасяли гръмотевици, ветрове и мъгли, а чудовищата на подземния свят разтърсвали земята със зловещ тътен. Той извличал огън от въздуха за да изпепели портите на оградените градове и да изпече живи облечените в броня войни. Редиците на бойците му покривали пустинята, а заедно с него пътувала в бойни колесници петхилядна стигийска армия, под предводителството на разбунтувалия се принц Кутамун.
Конан слушаше невъзмутимо. Неговият занаят бе сражаването. Животът беше една непреставаща битка или серия от битки; откакто се бе родил, Смъртта беше негов постоянен спътник. Тя го дебнеше отстрани, гледаше през рамото му над масите за хазарт, костеливите й пръсти подрънкваха с чашите за вино. Тя се изправяше над него — една закачулена и чудовищна сянка, когато лягаше да спи. Той не възразяваше срещу присъствието й така както кралят не възразява срещу присъствието на виночерпеца си. Някой ден костеливите й пръсти щяха да се затворят и това щеше да е всичко. Бе достатъчно, че живее сега.