Обаче другите не бяха така безразлични към страха както той. Прибирайки се след огледа на нощните часови, Конан спря рязко, когато стройна, завита в пелерина фигура се изпречи пред него с протегната ръка.
— Принцесо! Трябваше да си в леглото си.
— Не можах да заспя. — Тъмните й очи се озъртаха неспокойно в тъмнината. — Конан, страхувам се!
— Страхуваш се от някой от войската? — ръката му обхвана дръжката на меча.
— Не от човек — потръпна тя. — Конан, има ли нещо от което се страхуваш ти?
Той помисли, подръпвайки бузата си.
— Да! — призна той накрая. — От проклятието на боговете.
Тя отново потръпна.
— Аз съм прокълната! Зловещо създание от бездната ме е избрало. Нощ след нощ той се крие из сенките и ми шепне отвратителни тайни. Иска да ме отвлече със себе си в преизподнята за да ме направи своя кралица. Не смея да заспя — ще дойде и тук, както правеше в двореца. Конан, ти си силен, остани с мене! Страх ме е!
Тя вече не беше принцеса, а просто ужасено момиче. Гордостта бе паднала от нея, но тази голота не я притесняваше. В нейния трескав страх тя бе отишла при онзи, който и се струваше най-силен. Онази безжалостна сила, която й бе отвратителна в началото, сега я бе привлякла.
Вместо отговор, той свали аленочервения си плащ и я загърна в него, грубовато, сякаш всякаква нежност му е неприсъща. Облечената му в желязо ръка за момент се задържа върху нежните й рамене и тя отново потръпна, но не от страх. Някаква вълна от животинска жизненост премина през тялото й, сякаш част от неговата разточително бликаща сила й бе придадена.
— Легни тук! — той й посочи едно поразчистено място около примигващия огън. За него нямаше нищо неестествено една принцеса да легне на голата земя до лагерния огън, загърната в плаща на войн. Но тя се подчини без да задава въпроси.
Той седна до нея на един камък, поставял меча си през коленете. Осветяван от пламъците на огъня той изглеждаше като статуя от стомана — някаква динамична сила, намерила за момент покой; не почиваща, а просто неподвижна за малко, очакваща някакъв сигнал за да се хвърли в страховито движение. Отблясъците на огъня играеха някаква своя игра по лицето му, правейки чертите му да изглеждат като че ли са изсечени от някаква материя, може би неясна, но твърда като стомана. Те бяха неподвижни, но в очите му страстно гореше живот. Той не бе просто див човек — той беше част от дивото, човек, замесен с неукротимите първични елементи на природата; във вените му течеше кръвта на глутница вълци, в мозъка му се криеха замайващите бездни на северната нощ, а сърцето му туптеше с пламъка на обхванати от пожар гори.
Така, полузадрямалата Ясмела заспа, обхваната от прелестното чувство на сигурност. По някакъв начин тя бе усетила, че никаква огнеока сянка няма да се надвеси над нея в тъмнината докато мрачната фигура до нея я охранява. И въпреки това, веднъж тя се събуди, макар и не защото бе видяла нещо.
Разбудил я бе шепот на гласове. Отваряйки очи, тя видя, че пламъците на огъня угасват. Чувстваше се, че наближава зората. В тъмнината тя съзря Конан, който все още седеше на камъка, видя и дългия син отблясък на острието на меча му. Близо до него бе приклекнала друга фигура, върху която ниските пламъци на огъня хвърляха слаба светлина. В просъница Ясмела различи профила на извит орлов нос и проблясването на око под бял тюрбан. Човекът бързо говореше на шемитски диалект, който тя разбираше с труд.
— Нека Бел ми пречупи ръката! Говоря истината! В името на Деркето, Конан, аз наистина съм краля на лъжците, но няма да излъжа стария си другар. Кълна се в дните, когато бяхме заедно крадци в земите на Замора, преди да облечеш ризница! Видях Натохк; заедно с другите коленичих до него, докато се молеше на Сет. Но не си заврях носа в пясъка като останалите. Аз съм крадец от Шумир и зрението ми е остро като на невестулка. Вдигнах поглед и видях воала му да се развява от вятъра. Той го отметна встрани и аз видях… видях… Нека Бел ми е на помощ, Конан, казвам, че видях! Кръвта ми замръзна във вените, а косата ми настръхна. Това, което бях видял, изгори душата ми като нажежено желязо. Не можех да се успокоя докато не се убедя. Отправих се към земите на Кутчемес. Вратата на храма от слонова кост стоеше отворена, а зад прага се виждаше огромна змия, пронизана от меч. Вътре в купола лежеше тялото на човек, така сгърчено и изкривено, че в началото не можах да го позная, но това бе Шеватас — замореца, единствения крадец на света, чието превъзходство признавам. Съкровището бе недокоснато — лежеше на блестящи купове около трупа му. Това е всичко.
— Нямаше кости… — започна Конан.
— Нищо нямаше! — прекъсна го страстно шемитът. — Нищо! Само един-единствен труп!