За момент настъпи тишина и Ясмела се сви от някакъв безименен ужас.
— Откъде е дошъл Натохк? — чу се отново звънкия шепот на шемита. — От пустинята, през една нощ, когато света бил заслепен и полудял от побеснелите облаци, носени през някаква неземна светлина между треперещите звезди, а воят на вятъра се смесвал с писъците на духовете из безлюдните земи. Онази нощ излезли вампири, вещици се носели голи по вятъра, върколаци виели из пустошите. И се появил той, на черна камила, носейки се като самия вятър, по тялото му играел нечестив пламък, а копитата на камилата светели в тъмнината. Когато Натохк слязъл от нея пред храма на Сет край оазиса Афака, животното се скрило в нощта и изчезнало. А аз говорих с хора от племената, които се кълнат, че то неочаквано разперило гигантски криле и се стрелнало към облаците, оставяйки след себе си огнена диря. Никой повече не видял камилата след онази нощ, но една черна, зловеща, човекоподобна фигура се примъквала до палатката на Натохк и говорела на неразбираем език с него в тъмнината преди да съмне. Ще ти кажа, Конан — Натохк е… виж, ще ти покажа образа на онова, което видях оня ден край Шушан, когато вятърът духна встрани неговия воал!
Ясмела видя блясъка на злато в ръката на шемита в момента, когато двамата се надвесиха над нещо. Тя чу Конан да изсумтява и неочаквано над нея се спусна тъмнина. За първи път през живота си Ясмела бе припаднала.
4
Зората още бе само намек за просветляване на изток, когато армията отново тръгна на поход. В лагера бяха дошли хора от околните племена на коне, залитащи след изтощителна езда. Те съобщиха, че пустинната орда лагерува край кладенеца на Алтаку. Войниците бързо се отправиха през хълмовете, оставяйки обозите да ги настигнат. Ясмела яздеше с тях и в очите и се бе загнездил страх. Онзи безименен ужас бе започнал да приема дори още по-страшни форми, тъй като тя бе разпознала монетата в ръката на шемита през изтеклата нощ — една от онези, тайно изсичани от последователите на забравения Зугитски култ, с образа на мъж, мъртъв вече три хилядолетия.
Пътят се виеше между хълмовете и минаваше край зъбери, надвесени над пропасти. Тук-там се срещаха села, с каменни къщи, измазани с кал. Селяни наизлязоха за да се присъединят към своите, така че преди още да прекосят веригата хълмове, армията бе нараснала с още три хиляди бойци с лъкове. Малко неочаквано те оставиха хълмовете зад гърба си и пред очите им се разкри завладяваща гледка, която се простираше на юг. Откъм южната си страна хълмовете рязко се спускаха, оформяйки рязка географска граница между платата на Кот и южната пустиня. Така хълмовете образуваха периферията на платата, представляващи една почти непрекъсната стена. В тази си част те бяха голи и пусти, населявани само от клана Захееми, чието задължение бе да охранява пътя на керваните. От хълмовете нататък се простираше пустиня — гола, прашна, безжизнена. Но отвъд хоризонта се намираше Кладенеца при Алтаку и ордата на Натохк.
Под мястото, където бе излязла армията бе проходът Шамла, през който минаваха богатствата на севера и на юга, но през който бяха преминали и армиите на Кот, Хорайа, Шем, Туран и Стигия. Тук привидно непроходимата стена на хълмовете бе разчупена. В пустинята се врязваха склоновете им, образувайки голи долини, от които една-единствена не бе затворена откъм север и именно тя бе прохода. Изглеждаше като че ли някаква гигантска ръка се е протегнала през хълмовете: два раздалечени пръста образуваха ветрилообразно оформената долина. Пръстите всъщност представляваха широки хребети от двете страни, външните стени на които бяха отвесни, а вътрешните — полегати склонове. Долината се стесняваше и издигаше, преминавайки в плато, заградено от склонове, насечени от дерета. Тук имаше кладенец, и няколко каменни кули, населявани от захеемийците.
Именно на това място спря Конан, скачайки от коня си. Той бе захвърлил бронята си в полза на по-привичната му плетена ризница. Теспидес се приближи на коня си и се осведоми:
— Защо спираш?
— Ще ги изчакаме тук — отговори Конан.
— По-достойно за рицари е да се се отправим към тях и да ги пресрещнем — отсече графа.
— Ще ни пометат само с броя си — отговори кимериеца. — Освен това, там няма вода. Ще лагеруваме на платото…
— Моите рицари и аз ще лагеруваме в долината — възрази Теспидес гневно. — Ние сме авангарда и поне ние не се страхуваме от някаква одърпана пустинна паплач.
Конан сви рамене и разгневения благородник се отдалечи. Амалрик прекъсна издаването на някаква заповед с гръмотевичен глас за да наблюдава как облечените в блестящите си доспехи рицари се спускат по склона към долината.