— Глупаци! Водата им скоро ще свърши и те ще трябва да се изкачват обратно за да напоят конете си.
— Да правят каквото искат — отвърна Конан. — Трудно им е да приемат заповеди от мене. Кажи на момчетата да разседлават и да почиват. Походът беше бърз и тежък. Да се напоят конете и нека хората да похапнат.
Нямаше нужда да се изпращат разузнавачи. Пустинята се простираше гола пред погледа им, макар точно в този момент гледката да бе ограничавана от ниски бели облаци, надвиснали над южния хоризонт. Монотонността бе нарушавана от подаващите се изпод пясъците каменни развалини, за които се твърдеше, че били останки от древен стигийски храм. Конан каза на стрелците да слязат от конете и ги разположи по хребетите заедно със планинците. Наемниците и копиеносците от Хорайа той подреди по платото около кладенеца. Назад, в близост до мястото, където планинският път се изкачваше на платото, бе издигнатa шатрата на Ясмела.
И понеже не се виждаше никакъв враг, войниците се отпуснаха да почиват. Шлемовете бяха свалени, качулките отметнати назад, коланите отпуснати. Груби шеги се подмятаха, докато войните гризеха говеждо и надигаха мехове с пиво. Селяните по склоновете също се нагласиха удобно, похапвайки фурми и маслини. Амалрик се опъти към мястото, където Конан седеше гологлав на една канара.
— Конан, чу ли какво разказват селяните за Натохк? Казват, че… Митра, това е дивотия, която даже не може да се повтори! Какво мислиш?
— Понякога в земята лежат семена без да изгният с векове — отговори Конан. — Но Натохк със сигурност е човек.
— Аз пък не съм толкова сигурен — изръмжа Амалрик. — Между другото, разположил си войските както би го направил един опитен генерал. Поне е сигурно, че дяволите на Натохк няма да ни изненадат. Митра, каква мъгла!
— Помислих, че са облаци — отговори Конан. — Виж само как настъпва!
Това, което бе изглеждало като облаци, беше плътна мъгла, движеща се на север като един огромен развълнуван океан, бързо скривайки пустинята под себе си. След малко тя обхвана стигийските руини и продължаваше движението си напред. Армията наблюдаваше в захлас. Това бе нещо невиждано … неестествено и необяснимо.
— Няма смисъл да се изпращат разузнавачи — каза Амалрик с отвращение. — Няма да видят нищо. Фронтът й наближава предния край на хребетите. Скоро целият проход и тези хълмове ще бъдат покрити…
Конан, който наблюдаваше носещата се мъгла с нарастващо безпокойство, неочаквано се наведе и опря ухо в земята. Той трескаво скочи, проклинайки.
— Коне и колесници, с хиляди! Земята се тресе под тях. Хай, там! — гласът му изгърмя над долината, стряскайки почивашите мъже. — Пригответе пиките, кучета! Затегнете редиците си.
След този призив войните оформиха бойния си ред, бързо нахлупиха шлемовете си, мушнаха ръце през кожените ремъци на щитовете, а междувременно мъглата се разпръсна като нещо вече ненужно. Тя не се разсея като обикновената мъгла, тя просто изчезна като духнат пламък. И докато преди момемт цялата пустиня бе скрита под търкалящите се напред вълма, натрупани слой над слой, в следващия слънцето озари голата пустиня от безоблачното небе. Но макар и гола, пустинята вече не бе празна — тя гъмжеше от войни. Мощен рев разтърси хълмовете.
Пред първия поглед на изумените наблюдатели се разкри едно вълнуващо се, искрящо море от бронз и злато, над което стоманени остриета проблясваха като съзвездия в небето. С вдигането на мъглата нашествениците спряха като замръзнали, в дълги подредени редици, блестящи под слънцето.
Най-отпред имаше дълга редица от колесници, теглени от могъщите свирепи стигийски коне, с пера на главите — те пръхтяха и се вдигаха на задните си крака, защото голите им водачи опъваха юздите, присвили здравите си крака и напрегнали мишци на тъмните си ръце. Войните по колесниците бяха високи, с ястребови лица в бронзови шлемове, увенчани с полумесец, поддържащ златна топка. Не, това не бяха обикновени стрелци, а благородници от юга, израснали в лов и сражения, за които бе нещо обичайно да убият лъв със стрелите си.
Зад тях идваше пъстър строй от диви мъже на полудиви коне — войните на Куш, първото от великите черни кралства по пасбищата, южно от Стигия. Те яздеха без седла и юзди, абсолютно голи и телата им блестяха като от абанос — здрави и гъвкави.
След тях идваше орда, която сякаш беше заляла цялата пустиня. Хиляди и хиляди войнствени синове на Шем: редици от ездачи в люспести ризници и цилиндрични шлемове — известни като асшурите на Нипр, Шумир, Ерук и съседните им градове; диви орди в бели наметала — номадските кланове.