И ето редиците започнаха да се огъват и вълнуват. Колесниците се изтеглиха встрани за да дадат възможност на основната войска да излезе неуверено напред. Долу в долината рицарите бяха вече оседлали и граф Теспидес се отправи в галоп по склона към мястото, където беше застанал Конан. Той не благоволи да слезе от коня и с рязък глас заговори от седлото си:
— Вдигането на мъглата ги е объркало! Сега е моментът да атакуваме! Кушитите нямат лъкове и те ще маскират цялото настъпление. Една атака с моите рицари и ще ги натикаме обратно в редиците на шемитите, разрушавайки формацията им. Последвай ме! Ще спечелим тази битка с единствен удар!
Конан поклати глава.
— Ако се биехме срещу обикновен враг щях да се съглася. Но това объркване тук ми се струва повече като примамка, отколкото истина, сякаш има за цел да ни съблазнят да атакуваме. Страх ме е от клопка!
— Тогава значи отказваш да тръгнеш? — извика Теспидес, чието лице бе потъмняло от напора на чувствата.
— Защо не проявиш разум — възкликна Конан. — Имаме предимството на позицията…
С гневна клетва Теспидес извърна коня си и се спусна в галоп обратно в долината, където рицарите му го очакваха нетърпеливо.
Амалрик поклати глава.
— Не трябваше да му позволяваш да се връща, Конан. Аз… виж там!
Конан скочи на крака с проклятие. Теспидес се бе върнал при хората си. Страстният му глас можеше слабо да се долови, но жестът му към наближаващата орда бе достатъчно изразителен. В следващия момент петстотин копия вдигнаха остриетата си и облечената в стомана войска се втурна с грохот на копита надолу по долината.
Един млад паж дотича от шатрата на Ясмела, викайки към Конан с острия си, развълнуван глас:
— Милорд, принцесата пита защо не последвате и подкрепите граф Теспидес.
— Защото не съм такъв велик глупак като него — изръмжа Конан, отпусна се отново на канарата и продължи гризането на огромния говежди кокал.
— С получаването на повече власт започваш да ставаш по-сдържан — обади се Амалрик. — Лудост, подобна на тази, винаги ти е доставяла особено удоволствие.
— Да, когато трябваше да мисля само за собствения си живот — каза Конан. — Чакай… какво по дяволите…
Ордата бе спряла. От края на фланга се понесе колесница, управлявана от гол мъж, който шибаше коня като бесен. Другия в колесницата имаше висока фигура, облечена в роба, блестяща с всички цветове на дъгата под слънцето. Той държеше в ръце огромен златен съд и изливаше от него тънка струйка от нещо, което искреше под слънчевите лъчи. Колесницата трополейки мина по целия фронт на пустинната орда, оставяйки зад колелата си, като вълна след кораб, дълга тънка линия, блестяща в пясъците като фосфоресциращата следа от змия.
— Това е Натохк! — изруга Амалрик. — Какво ли дяволско семе е посял?
Атакуващите рицари не забавиха главоломния си ход напред. Още петдесет крачки и те щяха да се забият в неравните редове на кушитите, които стояха неподвижно с вдигнати пики. В този момент излезлите начело рицари стигнаха до тънката линия, която продължаваше да блести в пясъка. Те не обърнаха внимание на заплахата може би скрита в нея. Но в момента, когато стоманените копита на конете стъпиха върху й, стана както когато стомана удря в кремък … но с много по-ужасяващ резултат. Мощна експлозия разтърси пустинята, която сякаш се разцепи по тънката линия и страхотен ослепяващ пламък избухна по нея.
В този момент цялата предна редица на рицарите беше обхваната от този пламък, а конете и облечените в стомана ездачи загинаха в огъня като насекоми в горски пожар. В следващия момент задните редици минаха през обгорените им тела. Не можейки да спрат бързия си ход, редица след редица се стоварваше върху останките. С ужасяваща неочакваност атаката се превърна в погром, в който бронирани тела намираха смъртта си сред обезобразени цвилещи коне.
Илюзията за объркване сред редиците на ордата изчезна и войните отново заеха местата си. Дивите кушити се нахвърлиха върху безпорядъка, пронизвайки с пиките си ранените, разбивайки шлемовете на рицарите с камъни и железни чукове. Всичко приключи така бързо, че наблюдателите по склоновете останаха замаяни. Но ордата отново тръгна напред, разделяйки се на две за да заобиколи овъглените останки. По хълмовете се чу вик: „Ние не се бием с хора, а с дяволи!“
И на двата хребета планинците загубиха куража си. Един изтича към платото с пяна, стичаща се по брадата му.
— Бягайте, бягайте! — изхълца той. — Кой може да се бори срещу магията на Натохк?
С рев Конан скочи от канарата и го зашлеви с огромния кокал. Планинецът падна с кръв, стичаща се от носа и устата му. Конан изтегли меча си, а очите му се бяха превърнали в тесни процепи, през които се виждаше бушуващ син пламък.