— Марш на поста си! — изрева той. — Нека още някой се опита да направи крачка назад и ще му отсека главата! Бийте се, дявол да ви вземе!
Колебанието изчезна със скоростта, с която се бе появило. Свирепият темперамент на Конан бе като ведро ледена вода във водовъртежа на техния ужас.
— Заемете местата си! — разпореди той бързо. — И стойте на тях. Нито мъж, нито дявол не трябва да преминат днес през прохода Шамла.
Там, където периферията на платото стигаше до склоновете към долината, наемниците затегнаха коланите си и хванаха здраво копията си. Зад тях копиеносците седнаха в седлата си, а настрани бе заделен резерв от копиеносци, състоящ се от жители на Хорайа. За Ясмела, застанала бледа и безмълвна пред вратата на палатката си, тази войска изглеждаше като жалка шепа хора пред наближаващата я пустинна орда.
Конан стоеше сред копиеносците. Той знаеше, че нашествениците няма да опитат атака с колесници нагоре в прохода, защото щяха да попаднат под стрелите на стрелците, но въпреки това изсумтя изненадан, виждайки ездачите да слизат от конете си. Тези диваци нямаха обози с хранителни припаси. Мехове и торби висяха на седлата им. Сега те изпиха последната си вода и захвърлиха меховете настрани.
— Това е отряда на обречените — прошепна той, докато бойците подреждаха редиците си. — Бих предпочел кавалерийска атака, ранените коне скачат настрани и разрушават реда.
Ордата се бе подредила във формата на огромен клин, във върха на който бяха стигийците, тялото му бе от войските на облечените в ризници асшури, а по фланговете застанаха номадите. В плътни редици с вдигнати щитове те вървяха напред, а зад тях висока фигура, изправена в спрялата колесница вдигна ръце в широките ръкави на робата си в жест на мрачен призив.
Когато ордата навлезе в широкия отвор на долината, стрелците изстреляха стрелите си. Въпреки стегнатите си редици, войните падаха с дузини. Стигийците бяха оставили лъковете си — посрещайки залпа с глави в шлемове и тъмни светкащи над щитовете очи, те продължаваха неумолимия си ход, стъпвайки по телата на падналите си другари. Но шемитите отвърнаха на огъня и облаци от стрели затъмниха слънцето. Конан наблюдаваше люшкащите се човешки вълни и се питаше каква нова ужасна магия ще извика магьосникът. Нещо му говореше, че Натохк, както всички като него, е по-страшен в защита, отколкото в атака и затова предприемането на офанзива срещу него, би означавало да се предизвика катастрофата.
Но онова, което тласкаше ордата между зъбите на смъртта със сигурност бе магия. Конан затаи дъх при гледката на загубите, причинявани на прииждащите редици. Краищата на клина изглеждаха размити и долината вече бе застлана с телата на мъртвите. Живите обаче нападаха като луди, за които смъртта е нищо. Просто с броя на насочените нагоре лъкове те започваха да надделяват над стрелците по скалите. Облаци стрели се носеха към планинците, принуждавайки ги да се крият. Паника обхвана сърцата им при вида на тази неумолима атака и те опъваха тетивите на лъковете си с очи, святкащи като на хванати в капан вълци.
Ордата наближи тясното гърло на прохода и върху главите им се посипаха канари, смазвайки десетки, но това не притъпи атаката. Вълците на Конан се приготвиха на неизбежния сблъсък. Благодарение на строго спазвания боен ред и на по-добрите си брони те почти не бяха пострадали от стрелите. Но Конан се страхуваше от силата на удара, тогава когато масивния клин щеше да се забие в тънките редици на неговите войни. И сега той разбра, че тази атака не може да бъде спряна. Той сграбчи за рамото захеемиеца, стоящ наблизо.
— Има ли някакъв път, по който ездачи могат да слязат долу в глухата долина отвъд западния хребет?
— Да, стръмна, опасна пътека, тайна и вечно охранявана. Но…
Конан го бе повлякъл със себе си до мястото, където Амалрик седеше на огромния си боен кон.
— Амалрик! — извика той. — Последвай този мъж! Той ще те отведе във външната долина. Стигни до края й, заобиколи хребета там и удари ордата в тил. Не говори сега, а тръгвай! Знам, че е лудост, но така или иначе сме обречени. Поне да продадем живота си колкото може по-скъпо! Бързай!
Мустаците на Амалрик щръкнаха в зла усмивка и миг по-късно той и копиеносците му последваха своя водач в плетеницата от дерета, през която се слизаше от платото. Конан изтича обратно при своите войни с пики, извадил меча си.
Не беше избързал. И от двете страни планинците на Шупрас, полудели от мисълта за предстоящото поражение, отчаяно заливаха с дъжд от стрели нашествениците. Хората умираха като мухи както в долината така и по склоновете. С рев и неудържим напор нагоре стигийците се стовариха срещу наемниците.