Във вихрушката от звънтяща стомана, бойните редици се люшнаха и поддадоха. Започна схватката на закалените в битки благородници срещу професионалните войници.
Щитове се стоварваха срещу щитове, а между щитовете се мушваха копия и шурваше кръв.
Конан видя могъщата фигура на принц Кутамун през морето от мечове, но натиска на атакуващите го задържаше тяло в тяло с тъмнокожи същества, които охкаха и сечаха. Зад стигийците асшурите напираха и викаха.
От двете страни номадите се изкатериха по скалите и се вкопчиха в ръкопашен бой с планинците. Навсякъде по билата на хребетите се водеше битка със сляпа, люта ожесточеност. Пуснали в действие зъби и нокти, с пяна на фанатизъм, избила на устата им, войните на ордата нападаха, убиваха и сами умираха. С развяващи се коси голите шемити, виейки се появиха на полесражението.
На Конан му се струваше, че заслепените от потта му очи виждат някакъв бушуващ океан от стомана, който разгневен се надига за да запълни долината от край до край. Битката беше навлязла във фаза на кървава безизходност. Планинците удържаха склоновете, а наемниците, стиснали окървавени пики в ръцете, забили широко крака в напоената с кръв земя, преграждаха прохода. По-изгодната позиция и по-добрата броня за момента балансираха превъзходството в брой. Но това не можеше да продължава. Вълна след вълна побеснели лица и блестящи копия напираха нагоре, защото асшурите запълваха празнините в редовете на стигийците.
Конан вдигна поглед с надеждата да види войните на Амалрик откъм западния склон, но те не идваха и неговите бойци започнаха да се огъват под ударите. И Конан изостави всяка надежда за победа и оцеляване. Изрева някаква команда към задъханите капитани, проби си път и се затича през платото към останалия хорайски резерв, който напрегнато очакваше. Той дори не погледна към шатрата на Ясмела. Беше забравил за принцесата; единствената му мисъл бе дивия животински инстинкт да убие преди да умре.
— Днес ставате рицари! — изсмя се той свирепо, сочейки с меча си, по който се стичаше кръв, към конете на планинците, спешени наблизо. — Качвайте се на тях и ме следвайте в Ада!
Планинският кон лудешки се изправи на задните си крака от допира на непознатата котска броня и плътният смях на Конан се разнесе над грохота на битката, когато той ги поведе към мястото, където източният хребет се отделяше от платото. Петстотин пехотинци — обеднели патриции, по-малки синове, „черни овци“, яхнали полудиви шемитски коне, нападаха една армия, при това надолу по склон, по който никога по-рано не се бе осмелявала да мине кавалерия!
Те профучаха през задръстения от битката проход и излязоха на застлания с трупове хребет. Втурнаха се надолу по стръмния склон и част от тях загубиха почва под краката си, попадайки под копитата на конете на другарите си. Хора под тях пищяха и отчаяни вдигаха ръце, но светкавичното нападение ги разкъса, както лавината разкъсва млада горичка. Прекосявайки гъстите тълпи, хорайците оставяха зад себе си плътен килим от смазани тела.
И в този момент, докато ордата се извиваше около себе си, войните на Амалрик, след като си бяха пробили път през кордон от ездачи, с който се бяха сблъскали във външната долина, се понесоха откъм далечния край на западния хребет и пометоха войните в клина, разпилявайки ги във всички посоки. В атаката на Амалрик имаше цялата деморализираща изненада на атака в тил. Мислейки, че са обградени от превъзхождаща ги войска и ужасени от мисълта за бъдат отрязани от пустинята, пълчищата на номадите се разкъсаха и обърнаха в бяг, всявайки хаос сред по-устойчивите от останалите. Последните също се объркаха и конниците минаха през тях. Изкатерилите се по склоновете войни се разколебаха и планинците се стовариха отгоре им с нова ярост, изблъсквайки ги надолу.
Парализирана от изненада, ордата се разпадна преди да има време да осъзнае, че нападналите ги са само шепа хора. Но веднъж разпаднала се, дори магьосник не би могъл отново да я събере. През морето от глави и копия смелчаците на Конан съзряха ездачите на Амалрик, които си пробиваха път през безредното бягство, видяха вдигането и спускането на секири и боздугани и дивата радост на победата нахлу в сърцето на всеки мъж и наля сили в ръцете му.
Запъвайки здраво крака в люшкащото се море от кръв, чийто алени вълни се плискаха около глезените им, въоръжените с пики бойци, окупирали входа на прохода, тръгнаха напред, премазвайки вълнуващите се редици пред тях. Стигийците устояха, но зад тях асшурите се стопиха, а през телата на благородниците от юга, които бяха избити до крак, минаха наемниците за да разбият и смажат огъналата се маса, която бе останала.