Таванът беше висок, но не куполообразен и бе облицован с обикновен бял мрамор, така както пода и стените, по които имаше дълъг златен фриз. Зад олтар от яснозелен нефрит неизцапан от жертвоприношения, имаше пиедестал, на който можеше да се види материалното превъплъщение на божеството. Ясмела със страхопочитание изгледа широките масивни рамене, строгите изчистени черти — широко разположени очи, величествената като на патриарх брада, дебелите кичури на къдриците, прихванати с проста лента на слепоочията. Това, макар тя да не го знаеше, бе изкуство в най-висшата си форма — освободеното, неограничавано художествено изразяване на една високо естетична раса, непокварена от условностите на символизма.
Тя падна на колене, а след това и по очи, независимо от укорите на Ватиса, а последната за по-сигурно последва примера й, защото в крайна сметка тя беше само едно момиче, а светилището на Митра навяваше боязън. Но дори и в това положение тя не можа да се въздържи да не прошепне в ухото на Ясмела:
— Това е просто символ на бога. Никой не твърди, че знае как изглежда Митра. Това го представя просто в идеализиран човешки облик, толкова близо до идеала, колкото човешкия мозък може да си го представи. Той не населява този студен камък, както твоите жреци твърдят за Ищар. Той е навсякъде, над нас и около нас, а сам обитава високо сред звездите. Но тук е неговият фокус. Затова, обърни се към него.
— Какво да кажа? — прошепна Ясмела, заеквайки от страх.
— Преди да кажеш каквото и да е, Митра вече знае мислите ти … — започна Ватиса. Изведнъж и двете трепнаха, защото във въздуха над тях заговори глас. Дълбоките, спокойни, като от камбана тонове се разнасяха както от статуята, така и от всичко останало в храма. Отново Ясмела трепереше пред безтелесния глас, който се обръщаше към нея, но този път не от ужас или отвращение.
— Не говори, дъще, защото зная твоята нужда — чу се напевен, носещ се на музикални вълни глас, ритмично вибриращ около тях. — Само по един начин можеш да спасиш кралството си и спасявайки го, да спасиш и света от зъбите на змията, която е изпълзяла от тъмнината на вековете. Излез на улицата сама и постави съдбата на кралството си в ръцете на първия човек, който срещнеш там.
Думите затихнаха и момичетата се спогледаха. След това се изправиха, предпазливо излязоха и не проговориха преди да се озоват отново пред спалнята на Ясмела. Принцесата погледна през златните решетки на прозорците. Луната бе залязла. Отдавна бе преминало полунощ. Шумовете на пировете бяха заглъхнали из градините и под покривите на града. Хорайа спеше под звездите, които като че ли се отразяваха в светилиниците, примигващи в градините, по улиците и на покривите на домовете.
— Какво ще направиш? — прошепна Ватиса, треперейки неудържимо.
— Подай ми пелерината — отговори Ясмела, стискайки зъби.
— Но сама из улиците, в този час! — възкликна Ватиса.
— Митра го каза! — отговори принцесата. — Може да е глас на бога или трик на жрец. Няма значение. Отивам!
Тя загърна гъвкавото си тяло в голямата копринена пелерина, постави на главата си кадифена шапчица, от която падаше воал, забързано мина през коридорите и се озова пред бронзова врата, където цяла дузина стражи с копия в ръцете я изгледаха изумени, докато минаваше покрай тях. Излезе на улица, осветена от светилници, окачени през равни интервали.
Тя се поколеба, но преди решителността да я изостави затвори вратата зад гърба си. Лека тръпка мина през тялото й докато хвърли поглед в двете посоки на улицата, която бе тиха и празна. Като дъщеря на аристократи тя никога по-рано не се бе осмелявала да напусне непридружена двореца на дедите си. Събирайки куража си, тя бързо тръгна нагоре по улицата. Обутите й в сатенени чехли крака леко стъпваха по паважа, но дори техния звук качваше сърцето й в гърлото. Тя си представяше как този шум отеква гръмотевично из града, изправяйки на крака одърпани фигури с очи на плъхове, криещи се в скривалищата си в канализацията. Струваше й се, че зад всяка сянка се крие убиец, а всеки празен портал дава подслон на прокрадващите се кучета на тъмнината.
И изведнъж тя изтръпна. В призрачната улица пред нея се бе появила някаква фигура. Тя бързо се сгуши в една от сенките, която сега й се стори, че е райско убежище, а сърцето й биеше до пръсване. Приближаващата се фигура не се прокрадваше като крадец, нито пък пристъпваше плахо като страхуващ се пътник. Той вървеше по улицата през нощта като човек, който не изпитва нуждата или желанието да стъпва тихо. В походката му се забелязваше някаква напереност, а крачките му отекваха по паважа. И докато минаваше под един от светилниците тя го видя ясно: висок мъж, облечен в плетена ризница, издаваща в него наемника. Тя събра кураж и изскочи из сянката, придържайки пелерината плътно около тялото си.