— Дворец, а? — избоботи той. — Да не си прислужница?
За момент установи, че се пита с някаква странна ревност дали някоя от нейните прислужници вече не е въвеждала този войн в двореца. Стражите даже не помръднаха, когато тя го поведе между тях, но той ги изгледа така както разгневено куче оглежда непозната глутница. Тя го въведе през скрита зад завеса врата в една вътрешна стая, където той застана разглеждайки с наивно любопитство гоблените по стените, докато не видя кристална кана с вино на маса от абанос. С въздишка на благодарност той взе каната и я надигна. В този момент Ватиса дотича отвътре и задъхана извика:
— О, моя принцесо…
— Принцесо!
Каната с вино се разби на пода. С движение, толкова бързо, че не можеше да се проследи с поглед, наемникът дръпна воала на Ясмела и заби разгневен поглед в лицето й. След това отскочи с проклятие, а в ръката му се появи меч, чието широко острие отразяваше синя светлина. Очите му горяха като на тигър, хванат в капан. Във въздуха се чувствуваше онова напрежение, което предхожда настъпването на буря. Ватиса се отпусна на пода, онемяла от страх, но Ясмела се изправи срещу разгневения варварин без да мигне. Тя осъзна, че е заложила живота си: вбесен от обзелото го подозрение и изпаднал в необоснована паника, той можеше да посее смърт при най-малката провокация. Но пред лицето на кризата тя изпитваше вътрешно възбуждение, което я оставяше без дъх.
— Не се страхувай — каза тя. — Аз съм Ясмела, но няма причини да се боиш от мен.
— Защо ме доведе тук? — изръмжа той, а пламналия му поглед оглеждаше стаята. — Що за клопка е това?
— Няма никаква клопка — отговори тя. — Доведох те тук, защото можеш да ми помогнеш. Обърнах се към боговете… към Митра… и той ми нареди да изляза на улицата и да поискам помощта на първия мъж, когото срещна.
Това бе нещо, което той можеше да разбере. Варварите също имаха своите оракули. Той свали меча, но не го прибра в ножницата.
— Е, добре, ако си Ясмела, значи имаш нужда от помощ — изсумтя той. — Кралството ти е забъркано в голяма каша. Но как мога да ти помогна аз? Ако искаш да прережа нечие гърло, да, но…
— Седни! — поиска тя. — Ватиса, донеси му вино.
Той се подчини, но тя забеляза, че не забрави да седне с гръб опрян на празна стена, откъдето да наблюдава цялата стая. Той постави извадения си меч на защитените си от броня колене. Тя гледаше меча в захлас. Тъмно сините отблясъци, които хвърляше като че ли разказваха за проливане на кръв и плячкосване; тя се съмняваше, че би могла да го повдигне, но съзнаваше, че наемникът може да го държи в ръката си със същата лекота, с която тя държи камшика за езда. Тя забеляза размера и силата на ръцете му — това не бяха късите, недоразвити лапи на някакъв троглодит. Гузно трепвайки, тя осъзна, че си представя тези силни пръсти, вплетени в косите й.
Чувството му за сигурност забележимо укрепна, когато тя се отпусна на дивана срещу него. Той повдигна шлема си и го постави на масата, свали назад качулката и остави гънките на ризницата да паднат свободно на масивните му рамене. Сега тя по-добре можеше да оцени приликата му с Хайборейските раси. В тъмното му, покрито с белези лице имаше нещо мрачно и макар да нямаше даже сянка на поквареност или на зли помисли, там се долавяше нещо зловещо, подсилвано от горящия поглед на сините му очи. Ниското, но широко чело бе обрамчено от квадратно оформена разбъркана грива, черна като гарваново крило.
— Кой си ти? — попита тя рязко.
— Конан, капитан на наемниците — отговори той, изпразвайки чашата с вино на един дъх и протягайки я за още. — Роден съм в Кимерия.
Името не означаваше нищо за нея. Тя смътно си спомняше, че това е една дива, хълмиста страна, която се простираше далече на север, отвъд последните поселения на Хайборейските нации и че е населявана от свирепа, мрачна раса. Никога по-рано не бе срещала никой от тях.
Подпирайки брадичка върху ръцете си, тя го гледаше с дълбоките си тъмни очи, които бяха заробили не едно сърце.
— Конан от Кимерия, — каза тя — ти каза, че съм имала нужда от помощ. Защо?
— Ами, — започна той — това е ясно за всеки. Кралят, твой брат, е в офирски затвор; Кот крои заговор да те зароби; онзи магьосник иска да унищожи Шем с огън от ада… и което е най-лошото, войниците ти дезертират всеки ден.
Тя не отговори веднага; усещането някой мъж да й говори така прямо бе нещо ново за нея, а и думите му не бяха украсени по дворцовия начин на изразяване.
— Защо дезертират войниците ми, Конан? — запита тя.
— Някои биват наемани направо в Кот — отвърна той, отпивайки с наслаждение от каната с вино. — Много считат, че Хорайа е обречена като независима държава. Много са изплашени от разказите за това куче Натохк.