Първите заселници, сложили тук крак, бяха построили хубави жилища и не малко дворци, издигнати по тези брегове от испански архитекти, дошли да търсят щастие в Новия свят; но най-вече изобилствуваха обществените сгради, където се събираха богатите собственици на мини и където през всички сезони се танцуваше фанданго и болеро.
Когато Корсарът, Кармо и негърът влязоха необезпокоени в Маракаибо, улиците бяха все още оживени, както и таверните, където се лееше вино отвъд Атлантика, понеже дори и в техните колонии, испанците не бяха се отказали от своите превъзходни вина, дошли, от родната Малага и Херес.
Корсарът бе забавил крачката си. С шапка, нахлупена над очите и загърнат в мантията си, макар вечерта да беше топла, той внимателно оглеждаше улиците и къщите, сякаш искаше да ги запечати в ума си. Щом стигнаха на „Пласа де Гранада“, където бе центъра на града, спря на ъгъла на една къща, облягайки се на стената, сякаш бе почувствувал внезапна слабост.
Площадът предлагаше такава зловеща гледка, че и най-невъзмутимият човек на света би потръпнал. От петнадесет бесилки, издигнати в полукръг около един палат, над който се вееше испанското знаме, висяха петнадесет трупа. Всички бяха боси, облечени в Дрипи, с изключение на един, чийто огненочервен костюм и ботуши над колената го отличаваха от другите. Над петнадесетте бесилки кръжеха малки, черни соколи, които имаха грижа за чистотата на южноамериканските градове; те само чакаха труповете на тия нещастници да загният, за да се нахвърлят върху месата им.
Кармо се приближи до Корсара и му каза с развълнуван глас:
— Ето другарите ни.
— Да — отвърна Корсарът с глух глас. — Те викат за отмъщение и скоро ще го имат.
Отдръпна се от стената с неимоверно усилие, сведе глава върху гърдите си, сякаш да прикрие ужасното вълнение, което бе променило чертите му и се отдалечи с бързи крачки, влизайки в една посада, вид странноприемница, където обикновено се събираха скитници, за да изпият спокойно по няколко бокала вино. Без да повдига глава, той се отпусна тежко върху скамейката на една от свободните маси, а Кармо веднага се провикна:
— Един бокал от твоя най-добър херес, кръчмарю обирник! И внимавай да е истинско вино, защото иначе не отговарям за ушите ти. Въздухът на залива ми докара такава жажда, че бих могъл да пресуша цялата ти изба.
Тези думи, произнесени на чист бискайски език, накараха кръчмаря да се затича с пълна гарафа испански херес. Кармо напълни чашите на тримата, но Корсарът бе така погълнат от мрачните си мисли, че не се сети да посегне към своята.
— По дяволите! — промълви Кармо, побутвайки негъра. — Господарят не е на себе си, а мен не ми се иска да имам работа с испанците. Ако питат мен, тук не трябваше да идваме, но ето, че него не го е страх.
Огледа се наоколо си, колкото любопитно, толкова и уплашено, и очите му срещнаха погледите на пет или шест индивида, въоръжени с огромни навахи, които го преценяваха с особено внимание.
— Като че ли са ме подслушвали — рече той на негъра. — Кои ли са тия?
— Войнствуващи сънародници в служба на врага, но, ако мислят да ме изплашат с техните навахи, се лъжат.
Междувременно ония хвърлиха тънките пури, които пушеха и след като изплакнаха гърлата си с по някоя чаша малага, почнаха да бръщолевят на толкова висок глас, че да чуе Кармо.
— Видяхте ли обесените? — попита един от тях.
— Ходих да ги видя и тази вечер — отвърна друг. — Винаги е приятно зрелище човек да види тези каналии… Има един, изплезил цяла педя език, можеш да пукнеш от смях.
— А Червеният Корсар? — попита трети. — Сложили са му цигара в устата, за да го направят за посмешище.
— Аз пък искам да сложа чадър в ръката му, за да се пази утре от слънцето. Ще видите…
Един невероятен удар с юмрук по масата, от който чашите подскокнаха, прекъсна фразата му. Неспособен да се въздържи, преди още Черният Корсар да се опита да го спре, Кармо бе скочил и стоварил по съседната маса ужасния си юмрук.
— Rayos de Dios!2 — кресна. — Каква смелост да се осмиват мъртвите! Защо не осмивате живите, драги мой кабалерос?
Петимата пиячи, учудени от това неочаквано избухване на гняв у непознатия, бяха станали като ужилени, с ръка на ножовете, после един от тях, безсъмнено най-смелият, го попита смръщен:
— Кой сте вие, кабалеро?
— Един добър бискаец, който почита мъртвите, но знае да дупчи шкембетата и на живите.
Петте пиячи, при този отговор, който би могъл да се приеме и като самохвалство, започнаха да се смеят, което просто разяри флибустиерите.