— Аха, така ли? — рече той, побледнял от гняв. Погледна Корсара, който не бе помръднал, сякаш свадата не го засягаше, после протягайки ръка към човека, който му бе задал въпроса, му нанесе светкавичен удар и изкрещя в лицето му:
— Сега морският вълк ще изяде поповото прасе!…
Удареният човек се строполи на една маса, но бързо се изправи, извади от пояса си навахата, която щракна с металичен звук. Той без друго щеше да се нахвърли срещу Кармо и да го прониже с ножа, ако негърът, който до тогава бе останал обикновен зрител, по даден знак на Корсара не бе скочил между двамата противници, размахвайки заплашително един тежък стол.
— Спри или ще ти пръсна черепа! — викна на въоръжения човек.
Като видяха този чернокож гигант, чиято мощна мускулатура можеше да отскочи като пружина, петимата баски отстъпиха, за да не ги помете оня стол, който описваше застрашителни кръгове из въздуха.
Двадесетина пиячи, които се намираха в съседната стая, дочули крамолата, притичаха, предвождани от един едър мъж, въоръжен с огромна сабя. Последният по всичко приличаше на платен убиец, с нахлупена шапка върху едното ухо, а гърдите му пристегнати в стара гьонена ризница от Кордова.
— Какво става тук? — попита грубо човекът, изваждайки меча си с театрален жест.
— Стават някои неща, драги кабалеро — каза Кармо, покланяйки се с насмешка, — които изобщо не ви засягат.
— Какво? Чувате ли се какво говорите? — викна грубиянът. — Явно не познавате дон Гамаралей Миранда, граф на Бадахос, благородник от Камаргуа и виконт на…
— Дявола — прибави Черният Корсар, като се надигна рязко и стрелна с очи самохвалеца. — И така, кабалеро, графе, маркизо, херцоже и прочие, какво има да ми кажете?
Дон Гамаралей почервеня като пеония, после пребледня и каза с дрезгав глас:
— В името на всички вещици от ада!… Не знам какво ме задържа да ви пратя на оня свят, да правите компания на онова куче Червения Корсар, който краси „Пласа де Гранада“ с четиринадесетте си бандити.
Този път бе ред на Корсарът да пребледнее ужасно. С един жест възпря Кармо, който се готвеше да се нахвърли срещу нахалника, освободи се от мантията и шапката си и каза с треперещ глас:
— Кучето си ти и ако някой ще прави компания на обесените, това ще е прокълнатата ти душа.
Направи знак на зрителите да се отдръпнат и застана пред противника си в гард с такава елегантност и сигурност, че оня остана изумен.
— Дръжте се, графе на дявола — каза през зъби. — Скоро тук ще има един мъртвец.
Другият също зае позиция, но изведнъж се изправи, казвайки:
— Един момент, кабалеро. Щом ще кръстосваме шпаги, имам право да знам името на противника си.
— По-благороден съм от теб, не ти ли стига?
— Не, искам да знам името.
— Добре, но толкова по-зле за теб, защото няма да можеш да го споделиш с никого.
Приближи се до него и му пошепна няколко думи в ухото. Мъжът издаде вик на изненада и уплаха и отстъпи няколко крачки, като че ли търсеше закрила между зрителите, но Черният Корсар бе започнал нападението, принуждавайки го към защита.
Зяпачите образуваха широк кръг около дуелиращите се. Негърът и Кармо бяха на предна линия, но не изглеждаха никак загрижени за изхода на дуела, особено последният, който знаеше на какво е способен Корсарът.
Още при първите удари дон Гамаралей разбра, че пред себе си има страшен противник, решен да го убие още при първия му погрешен ход и прибягваше до всички хитрости на фехтовачното изкуство, за да се запази от ударите, които валяха отгоре му. Но и дон Гамаралей не беше посредствен фехтовач. Висок на ръст, едър и много як, със здрава китка и сигурна ръка, той дълго щеше да се съпротивлява и лесно нямаше да се измори.
Все пак, Корсарът, пъргав и бърз в ударите, не му даваше покой за минута. Сабята му го застрашаваше постоянно, принуждавайки го към непрекъсната отбрана. Светящият й връх беше все пред очите му, кръстосваше непрекъснато оръжието на дон Гамаралей и бързината, с която се появяваше отвсякъде, смущаваше благородника.
След две минути, въпреки херкулесовата си сила, испанецът започна да се задъхва и все по-трудно да отбива нападенията. Спокойствието му изчезна, той явно бе смутен, защото чувствуваше, че животът му е в опасност и наистина може да се присъедини към невеселата компания на обесените на „Пласа де Гранада“.
Затова пък Корсарът изглеждаше на човек, който току-що е извадил шпагата от ножницата си. Подскачаше отпреде му с пъргавината на ягуар, настъпвайки с все по-нарастващ устрем към испанеца. Само погледът му, изпълнен с мрачен блясък, издаваше душевния му гняв. Тези очи не се отделяха за миг от очите на противника, сякаш искаха да го омагьосат и смутят. Кръгът на зрителите се бе разтворил, за да даде място, на испанеца, който все отстъпваше, приближавайки към отсрещната стена. Кармо, все на първия ред, започна да се смее, предвиждайки скоро развръзката на тази страшна схватка.