Изведнъж дон Гамаралей опря с гръб стената. Пребледня ужасно и едри капки студена пот оросиха челото му.
— Стига! — изхърка задавено.
— Не — рече Корсарът със злокобна нотка в гласа. — Тайната ми трябва да умре заедно с теб.
Противникът му опита да нанесе последен, отчаян удар. Сви се колкото можа, после се изхвърли напред, нанасяйки два-три удара един след друг. Неподвижен като скала, Корсарът ги парира със същата бързина.
— Сега ще те прикова на стената — му каза.
Испанецът, подлудял от страх, разбирайки, че е загубен, започна да крещи:
— Помощ!… Той е Чер…
Не можа да довърши. Шпагата на Корсара проникна в гърдите му и го прикова за стената, прекъсвайки фразата му. Струя кръв бликна от устните му и потече по гьонената му ризница, която не се оказа достатъчна да го защити от този страшен удар. Той разтвори невероятно очи, гледайки противника си с последен блясък на ужас, после тежко се строполи на пода, като прекърши на две острието, което го придържаше към стената.
— Свърши — каза Кармо с насмешлив тон. Наведе се над трупа, издърпа шпагата от ръката му и подавайки я на капитана, който наблюдаваше мрачен умрелия, му каза:
— Тъй като другата се счупи, вземете тази. По дяволите! Тя е от истинска толедска стомана, уверявам ви, господине.
Корсарът взе шпагата на победения без да отрони дума, наведе се да прибере шапката си, хвърли на масата една златна монета и излезе от странноприемницата, следван от Кармо и негъра, без някой да посмее да го спре.
V
ОБЕСЕНИЯТ
Когато Корсарът и другарите му стигнаха на „Пласа де Гранада“, тъмнината бе тъй-дълбока, че не можеше да се различи човек на двадесет крачки разстояние. Площадът бе потопен в дълбока тишина, нарушена само от злокобното грачене на някои урубу — лешоядите, които кръжеха над бесилките.
Промъквайки се покрай стените на къщите или зад стволовете на палмите, Корсарът, Кармо и негърът напредваха бавно, с наострени уши, вторачени очи и ръце на оръжията, стараейки се да стигнат незабелязани до обесените. Вече не се чуваха дори стъпките на часовоите пред двореца на губернатора, чиято фасада се извисяваше зад бесилките. От време на време някой далечен шум отекваше из просторния площад и тогава нашите приятели спираха за миг под някоя плътна сянка на дърветата или под сводовете на порталите, очаквайки напрегнато завръщането на тишината.
Вече бяха стигнали на няколко крачки от първата бесилка, на която при вечерния бриз се поклащаше един почти гол нещастник, и Корсарът посочи на другарите си една човешка фигура край ъгъла на губернаторския палат.
— По дяволите!… — прошепна Кармо. — Ето часовият! Този човек ще ни провали работата.
— Но много е силен — рече негърът. — Ще ида да отмъкна този войник…
— Който ще ти надупчи корема, приятелю — продължи Кармо.
Негърът се усмихна, показвайки два реда бели, като слонова кост зъби, по-остри от тези на акула, и рече:
— Моко е хитър и знае да пълзи като змиите, които укротява.
— Отивай — каза му Корсарът. — Но преди това искам да ми докажеш смелостта си.
— Ще ви я докажа, господарю. Ще хвана този човек, както някога хващах кайманите в лагуната.
Размота от бедрата си едно тънко въже от оплетени сиджимки, завършващо с халка — едно истинско ласо, като онова, което използуват мексиканските вакерос3 за да ловят биковете и се отдалечи безшумно, като сянка. Скрит зад една палма, Корсарът го наблюдаваше внимателно и вероятно се възхищаваше от решимостта на този негър, който почти с голи ръце излизаше срещу един въоръжен и опитен боец.
— Бива си го приятелчето — рече Кармо.
Корсарът кимна потвърдително с глава, но не отрони дума. Продължаваше да гледа африканеца, който пълзеше по земята като змия, приближавайки бавно към двореца на губернатора.
По това време войникът се отдалечаваше от ъгъла, насочвайки се към портала. Бе въоръжен с алебарда, а на бедрото му висеше меч.
Виждайки, че оня му дава гръб, Моко започна да пълзи по-бързо, стисна ласото с ръка. Като стигна на дванадесет стъпки, изправи се като пружина, завъртя няколко пъти във въздуха въжето, което след това хвърли със сигурна ръка.
Чу се леко свистене, после един задавен вик и войникът се строполи на пода, изпускайки алебардата и размахвайки ръце и крака като луд. С лъвски скок, Моко се хвърли отгоре му. С червения пояс, който носеше на кръста си, той привърза устата и ръцете му отзад и само след няколко минути пленникът представляваше повито пеленаче.