Храбрият моряк подаде собствената си сабя на Корсара, после се върна назад да вземе навахата на бискаеца.
Патрулът приближаваше бързо. Може би хората бяха чули виковете на сражаващите се и дрънкането на стоманата.
Предвождани от Моко, флибустиерите се затичаха, придържайки се към стените на къщите. Като изминаха стотина крачки, чуха отмерените крачки на друг патрул.
— Проклятие! — изруга Кармо. — Попаднахме в средата.
Черният Корсар спря и стисна късата сабя на флибустиера.
— Дали не са ни издали? — прошепна.
— Капитане, виждам, да приближават осем души с алебарди и пушки.
— Приятели — рече Корсарът, — гответе се да продадем скъпо живота си.
— Готови сме да изпълним всяка ваша заповед — отвърнаха флибустиерът и негърът с решителен глас.
— Моко!
— Кажете, господарю!
— На теб поставям задачата да закараш на кораба трупа на брат ми. Можеш ли да го сториш? Ще намериш нашата лодка на плажа и ще тръгнете заедно с Ван Щилер.
— Да, господарю.
— Ние ще се опитаме да се отървем от неприятелите си, но ако ни сломят, Морган знае какво да прави. Отивай, занеси трупа на брат ми, после ще се върнеш тук да разбереш живи ли сме, или мъртви.
— Не Мога да се реша да ви оставя, господарю, аз съм силен и може да съм ви много нужен.
— Държа брат ми да бъде погребан в морето, подобно на Зеления Корсар. А твоята помощ на борда на „Мълния“ ще ми бъде по-ценна, отколкото тук.
— Ще се върна с подкрепления, синьор.
— Морган ще дойде, сигурен съм в това. А сега тръгвай, патрулът.
Негърът не чака да му повторят два пъти, но понеже Двата патрула затваряха пътя му, той бързо се шмугна в една странична улица, долепвайки се до един градински зид.
Като го видя да изчезва, Корсарът се обърна към Кармо и му каза:
— Бъди готов да нападнем патрула, който е пред нас. Ако успеем с ненадейна атака да си отворим път, може би лесно ще можем да се доберем до гората.
Намериха се на ъгъла на улицата. Вторият патрул, вече забелязан от негъра, не бе по-далеч от тридесет крачки, докато първият още не се виждаше, защото вероятно някъде бе спрял.
— Да бъдем готови — рече Корсарът.
— Готов съм — отвърна Кармо, скрит зад ъгъла на къщата.
Осемте стражи бяха забавили крачката си, сякаш се страхуваха от някаква изненада, дори един от тях, изглежда командирът им, рече:
— Бавно, момчета. Ония нехранимайковци сигурно са наблизо.
— Осмина сме, синьор Елваес — каза войникът и добави: — а ханджията ни наблегна, че флибустиерите са само трима.
— Ах, мръсникът му ниеден! — промълви Кармо. — Предал ни е този кръчмар. Ако ми падне в ръцете, ще му отворя една дупчица в корема, та да изтече всичкото вино, дето е изпил през седмицата.
Корсарът бе вдигнал сабята, готов да скочи.
— Напред! — извика.
Двамата пирати се нахвърлиха с неудържим устрем срещу патрула, който в момента завиваше ъгъла на улицата, нанасяйки отчаяни удари надясно и наляво с мълниеносна бързина. Изненадани от това неочаквано нападение, стражите не удържаха и се пръснаха кой на една, кой на друга страна, за да се спасят от градушката от удари. Когато се окопитиха, Корсарът и Кармо вече бяха далеч, но като забелязаха, че противниците им са били само двама, се хвърлиха след тях, крещейки с пълно гърло:
— Спрете ги! Флибустиерите, флибустиерите!
Корсарът и Кармо тичаха с все сили, без обаче да знаят накъде. Бяха се забутали сред лабиринт от криволичещи улички, без да знаят как да излязат на откритото поле.
Разбудени от виковете на стражите и разтревожени от присъствието на страшните властелини на морето, чието име само караше да тръпнат всички испански градове от крайбрежието, жителите се бяха надигнали и сега се чуваше трясък от врати и прозорци, които се отваряха и затваряха, а тук-там отекна пушечен изстрел.
С всеки изминат миг положението на бегълците ставаше все по-отчаяно; тези викове и изстрели можеха да разпрострат тревогата до центъра на града и да дигнат на крак целия гарнизон.
— Проклятие! — повтаряше Кармо, тичайки през глава. — Всичките тези писъци на женурята могат да ни погубят. Ако не намерим начин да излезем на полето, ще свършим на бесилото със здраво въже около врата.
Продължавайки да тичат, стигнаха до края на една сляпа уличка, която не водеше на никъде.
— Капитане! — викна Кармо, който вървеше напред. — Натикали сме се в клопка.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корсарът.
— Че улицата е затворена.
— Няма ли зид, който да прескочим?
— Не, само много високи къщи.
— Да се връщаме, Кармо. Преследвачите ни са още далеч и може би ще намерим някоя друга улица, която да ни изведе извън града.