— Вече обърна и ще ни чака в открито море — отвърна Корсарът. Няколко минути мълча, после подхвана:
— Вярно ли, че в залива се намирала някаква ескадра?
— Да, коменданте, тази на контраадмирал Толедо, който охранява Маракаибо и Гибралтар.1
— Страх ли ги е? Страх ги е, защото Олонеца е вече в Тортуга и ако ги подхванем от две страни, бързо ще ги пратим на дъното.
Отново се уви в наметката си, нахлупи шапката и седна, без да откъсне очи от онази светеща точка, която сочеше пристанищния фар.
Лодката отново се втурна, но вече носът и не сочеше провлака на Маракаибо, за да избегне кораба на митническите стражи, които безсъмнено щяха да ги спрат.
Половин час по-късно брегът на залива бе напълно видим, не по-далеч от половин миля. Плажът меко се спускаше към морето, гъсто обрасъл с високи тръстики — растения, които се срещат най-често при блатните устия, изобилствуващи с комари, носители на ужасната жълта треска.
По-нататък, на звездния фон на небето, се виждаше буйна, гъста растителност, чиито огромни стръкове от перести листа се поклащаха като гигантски ръце из въздуха.
Кармо и Ван Щилер забавиха хода и се обърнаха да видят брега. Напредваха съвсем предпазливо, стараейки се да не вдигат никакъв шум и оглеждайки се във всички посоки, сякаш очакваха отвсякъде изненада. Черният Корсар остана спокоен, но пред себе си бе поставил трите пушки, натоварени от боцмана, за да поздрави със залп първата лодка, която би дръзнала да ги доближи.
Трябва да беше полунощ, когато лодката заседна в пясъка сред тръстиките, дълбоко навътре между възлестите им корени.
Корсарът се надигна, бързо огледа брега, после леко скочи на сушата, завързвайки лодката за един клон.
— Оставете пушките — каза на Ван Щилер и на Кармо. — Имате ли пистолети?
— Да, капитане — отвърна хамбургчанинът.
— Знаете ли къде сме?
— На десет-дванадесет мили от Маракаибо.
— Градът зад тази гора ли е разположен?
— Да, на края й.
— Бихме ли могли да влезем нощем?
— Невъзможно, капитане. Гората е много гъста и не бихме могли да я прекосим преди утре сутринта.
— Следователно ще трябва да чакаме до утре вечер, така ли?
— Ако не рискувате да влезете в Маракаибо през деня. Ще трябва да се примирим и да чакаме.
— Непредпазливо ще е да се покажем в града през деня — отговори Корсарът, сякаш говорейки на себе си. — Ако и да е тук корабът ми да ни окаже помощ и ни прибере, бих дръзнал, но „Мълния“ сега кръстосва във водите на големия залив.
Остана няколко минути неподвижен и мълчалив, сякаш бе погълнат от тежки мисли, след което подхвана:
— А брат ми, дали ще го намерим все още?
— Ще остане на показ на „Пласа де Гранада“ в течение на три дена, казах ви го и преди — рече Кармо.
— Тогава имаме време. Познавате ли някого в Маракаибо?
— Да, един негър, оня, който ни даде лодката да избягаме. Живее на края на тази гора в една самотна колиба.
— Няма ли да ни издаде?
— Отговаряме за него.
— Хайде, на път!
Изкачиха брега — Кармо отпред, Корсарът по средата и отзад Ван Щилер, и веднага навлязоха в тъмния лес, движейки се предпазливо, с наострени уши и ръце на дръжките на пистолетите. Гората се издигаше пред тях мрачна, като огромна пещера. Стволове с най-различни форми и размери се извисяваха с огромните си листа, които напълно скриваха звездния свод. Навред висяха лиани, преплетени по най-различен начин, изкачваха се и се спускаха по стволовете на палмите, разклоняваха се наляво и надясно, а други лазеха по земята, оплетени с коренищата, които затрудняваха, не малко движението на тримата флибустиери, принуждавайки ги на дълги обходи, за да си проправят път, или да си служат с абордажните саби, за да ги секат. Сред тези хиляди дървета просветваха големи точки от ярка светлина, танцуваха ту ниско до земята, ту високо сред гъстия листак, после изведнъж изгасваха, за да възпламнат отново, образувайки истински светлинни вълни с несравнима, фантастична красота. Това бяха големите светулки на Южна Америка, които изпускат тъй силна светлина, че човек може на нея да чете дребни букви на няколко метра разстояние, и които, затворени в стъклено бурканче, могат да осветяват стая. Прехвъркаха и lampyris occidental, други прекрасни фосфоресциращи насекоми, които се срещат на големи ята в джунглите на Гвиана и Екватора.
Без да отронят дума, тримата флибустиери продължаваха да вървят и да се озъртат, защото освен хората, техни врагове бяха и обитателите на горите: кръвожадните ягуари и змиите, а особено змията ярака, силно отровно влечуго, което човек не може да забележи дори през деня, тъй като цвета на кожата му се слива с този на сухите листа.
1
Название, употребено от Салгари, за да означи една от испанските крепости на Карибско море. — Б. пр.