Фридрих Незнански
Черният квадрат
Маршът на Турецки #1
„Започна хайката за вълци. Започна се!
За сивите хищници — мъжкари и кутрета.“
Пролог
Влакът от Сан Мориц пристигна в Цюрих почти празен. Пътниците му бързо се смесиха с тълпата на гарата. Един от тях — висок и загорял, малко над четиридесетте — уверено се насочи към ескалатора, водещ надолу, към търговския център под Банхофплац. Подземното царство на безбройните магазини не привличаше вниманието на мъжа. Със спортна крачка той бързо прекоси дългия подлез, излезе на отсрещната страна на площада — на Банхофщрасе — и тръгна в посока към Цюрихското езеро. След около триста метра позабави ход, спря се пред малък ресторант и незабелязано се озърна назад, като се преструваше, че сверява часовника си с часовника на старата черква отсреща, който започваше вече да бие дванайсет часа.
Всичко беше наред. Загорелият мъж влезе в близкото барче и зае масичка до прозореца. Запали цигара. В цялата му фигура и по красивото лице се долавяше напрежение.
Автобусът от Брюнау трябваше да е пристигнал преди десет минути. При масичката допърха младичка сервитьорка в национален тиролски костюм. Гостът поръча кафе. След минута тя му сервира кафето, той отпи няколко жадни глътки и изведнъж съгледа онзи, когото очакваше. Дебел старец в карирано яке почти тичаше по Банхофщрасе със скорост, несъответстваща на възрастта и телосложението му, ловко лавирайки между минувачите, за да не се блъсне в някого. Загореният усети, че напрежението постепенно го напуска. Облегна се назад и запали втора цигара. Отново погледна часовника си, остави пари на масичката и излезе от барчето.
Беше си пресметнал времето с точност до секундата: след като измина две пресечки, той почти се сблъска с дебелия швейцарец, който излезе от Рьонтген банк, справяйки се безпроблемно с масивната въртяща се врата, и продължи пътя си към Цюрихското езеро. Прикривайки се в тълпата, загореният неотстъпно го следваше. Старецът избра една закътана пейка в сенчестия парк край езерото, седна на нея и зачака.
Загореният стигна при пейката по заобиколен път. След като се увери, че наоколо е безлюдно, решително тръгна към нея.
Когато го видя, швейцарецът едва не скочи от радост, но се сдържа и ласкаво каза на чист руски език:
— Здравей, Васенка.
Мъжът, когото бяха нарекли Васенка, почти покровителствено потупа стареца по ръката и се усмихна. Усмивката обезобрази до неузнаваемост красивото му лице: крайчетата на зелените очи се плъзнаха надолу, зъбите се оголиха хищно като на плъх. Той направи някакъв недоловим жест, сякаш да заличи нежеланата гримаса.
Старецът извади от пазвата си малък, но тежък пакет и го подаде на зеленоокия. Вася бавно разгърна плътната хартия и застина в задоволство, преценявайки съдържанието с вещината на познавач: сапфирено колие, пръстени с диаманти, перли, изумруди, старинни монети…
— Това е всичко. Последната вноска.
Мъжът кимна, избра от купчинката скъпоценности един пръстен с изумруд, извади от вътрешния си джоб метална автоматична писалка и прибра пакета.
Стиснал писалката между пръстите си, той разтвори шепа и показа пръстена.
— А това е специално за вас, Андрей Емелянович, подарък на внучката за сватбата.
Старецът нерешително протегна ръка, лицето му неочаквано се смръщи, явно бе готов да се разплаче, но не успя — в същия миг Вася бързо натисна скритата пружинка на писалката…
Минувачи откриха на пейката в парка трупа на стареца, чиято ръка бе протегната като за подаяние.
При аутопсията бе установено, че Андрей Емелянович Зотов, художник, на осемдесет и една години, от руски произход, е починал от инфаркт…
Част първа
Дежурният следовател, на произшествие!
1.
Москва, 17 ноември 1982 година
„Днес ще видя Рита!“ При тази мисъл окончателно се събудих и с привично движение запалих нощната лампа. Навън беше още тъмно и, естествено, хич не ми се ставаше. Колко ли беше часът? В същата секунда на вратата енергично се почука. Ярка Фроловска, племенница на една от моите съседки — бабички в напреднала възраст, — изписка през ключалката: „Шурик, Шурик! Бързо ела да видиш на какво приличат дънките ти!“
По дяволите! Като попарен котарак аз изскочих в коридора само по гащета. „Вранглерите“ ми, моята гордост и слава в юридическия факултет, купени на черно за стотачка и половина, лежаха нагърчени върху дългия радиатор в кухнята. Изключено бе да отида с тях на работа. Изпаднах в ужас: само това липсваше, да закъснея за първото си дежурство по град!