— Самата примка — отговаря Рита.
Тя и Меркулов седят отпред, до шофьора. А аз на задната седалка заедно с Козлов, Панюшкин и Рекс.
— Примката е твърде къса, за да успее нормален човек да провре сам главата си в нея.
— Мда, така е. Късата примка прави съвсем нереална версията за самоубийство.
— Как мислите, Константин Дмитрич — пита Рита, — що за човек може да е убитият?
След кратка пауза Меркулов отговаря замислено:
— Знаете ли, по външност той изглежда типичен руснак. Но, виж, дрехите му някак не пасват. Разбирате ли какво искам да кажа? Облеклото и преди всичко бельото — извинете за подробностите, — гащите и потникът са показател за жизненото равнище на даден човек и принадлежността му към определена класа. Та слиповете и потникът на този мъж са чуждестранно производство. А нашите мъже, обикновените съветски хора, какво носят? Конфекция. Тоест черни сатенени гащета до коленете или наполеонки до петите. А тоя е пазарувал в чужбина. Доколкото разбирам от долно бельо, такива слипове и потници няма дори в „Берьозка“. А валутата откъде е? Няма вид на чейнджаджия, изглежда солиден. Остава едно — да е номенклатурен работник. Отговорен служител от Министерството на външните работи или външната търговия. Ще видите, че след час-два ще научим за изчезването на някой „баровец“. Заръчах на Братишка да „провери“ кадрите по крупните ведомства…
„За какъв дявол му е притрябвало това дело — мисля си. — И бездруго няма да го поемем ние. В момента нашата работа е да се разотидем по домовете си.“
Всеки московски следовател (от опитните) е длъжен да дава по едно денонощно дежурство по град веднъж на два-три месеца. А с разследването на убийствата се занимават обикновено следователите от районните прокуратури, на чиято територия е извършено конкретното престъпление.
Чувам как Меркулов боботи на Рита, че случаят все пак е неясен, защото макар и да е убийство с цел грабеж — парите и чантата са откраднати, — то професионални бандити не биха разнасяли трупа насам-натам, пък и на всичкото отгоре да го окачват на дърво. За какво им е тая театрална постановка? Чувам още, че Рита го пита защо потърпевшият не е бил пуснат да влезе на панаира, но отговора не чувам, защото изведнъж се озовавам на танцовата площадка в огряната от слънцето дискотека в Соколники. Аз съм по гащета и потник, под мишница стискам старата си ученическа чанта, а танцуващите около мен се стараят да ми я вземат. Подухва топъл вятър и разрошва леката ми, чисто измита коса. Изведнъж усещам остра режеща болка във врата — обръщам се и виждам подполковник Братишка с качулка на главата, който се опитва да ме удуши с гимнастически пружини. Проехтява автоматен откос. Танцуващите падат един след друг на дъсчения под. Отпред се мярка неясен силует на жена. Тя идва все по-близо и по-близо. В ръцете си държи „Калашников“. Усмихва се като Джокондата и натиска спусъка. С ужас различавам, че това е Рита, и падам прострелян… Умирайки, чувам нечий див смях.
Отворих очи. Рекс оглушително лаеше до ухото ми от радост, че се връща на познатите места: нашият кабриолет влизаше в двора на „Петровка“ 38. Как можа да ми се присъни подобен кошмар!…
Стаята с табелка „Следовател“ на вратата е старателно подредена. Гарафата на бюрото е пълна с прясна вода, до огледалото над мивката виси чиста памучна кърпа за ръце. До кръглата маса, застлана със зелена плюшена покривка, има две кушетки под ъгъл и две кресла. Вратата към съседната стая, резиденцията на съдебномедицинския експерт, е широко отворена. Там Рита разговаря с някого по телефона.
— Бях заета, Сергей. Пък и връзката с Кабул е много лоша.
Значи, мъжът й. При тая мисъл ми се сви сърцето. Рита никога не говореше за съпруга си, сякаш той не съществува. Но, разбира се, всички знаеха, че Сергей Иванович Счастливи, генерал-майор от Съветската армия, в момента служи в Афганистан. Това обаче изобщо не влияе на отношенията ми с нея. Понякога имам чувството, че ми хвърля странни погледи — може би въпросителни или насмешливи. И непрекъснато се питам, какво още чакам, че не направя най-после първата крачка? Ето и сега това обаждане от Кабул ме кара да се преструвам, че всичко е нормално, че ние просто сме колеги и че нищо лично няма и не може да има помежду ни…
Меркулов седеше до кръглата маса с размерите на кухненска и с дребния си равен почерк запълваше страницата на дебела тетрадка голям формат с подвързия от изкуствена кожа — дневника на дежурния следовател. На бюрото имаше цяла купчина такива кафяви тетрадки, дванайсет на брой, колкото са месеците на годината. Ех, каква великолепна криминална поредица би излязла, ако нашите майстори на криминалния жанр от класата на Семьонов или Адамов обработваха цялата тази сюжетна суровина. Дори съм измислил названието на един подобен цикъл: „Дежурният следовател, на произшествие!“. Но, разбира се, тази идея е порочна още в зародиша си — кой ще позволи да се разголват язвите на нашето социалистическо общество? Язви няма и не може да има.