Чувствайки се излишен в този „театър на драмата и комедията“, излязох в коридора и се отправих към пушалнята. Там винаги е интересно. Милиционерският демос — шофьори, техници, придружители на служебни кучета — е в течение на всички събития. В пушалнята за минути узнаваш повече новини, отколкото за цял месец от радиото или телевизията. Почукват плочки на домино, чуват се яки псувни. Някой с дрезгав глас разказваше:
— Слизаме, значи, в мазето в дома на Берия, а там пълно със скелети — купища! Трябва да бяха най-малко сто, ей на — честен кръст, честна партийна! Експертът Живодьоров вика: „По всички белези това са жени.“ Сигур, след като Берия използва някое девойче, охраната веднага го откарва в мазето и там — край…
Някой потвърди:
— Вярно е. Завчера ходихме със свата в Сандуновските бани и той ми разказа, че по време на своето царуване Берия е затрил към петстотин момичета. А сватът знае със сигурност, през 53-а е работил като огняр в Министерството на държавната сигурност на „Фуркасовска“…
Щом ме съгледа, нашият шофьор на мерцедеса, нисък и набит русоляв старшина, каза:
— Сядай, другарю следовател, да изиграеш едно домино вместо мен, че аз да ида да дремна половин — един час, щото тая нощ може и да не ми се отвори такава възможност.
Отказах на това толкова примамливо предложение и излязох от пушалнята. Дрезгавият глас довършваше разказа за убийствата в „замъка“ на Берия:
— Като надойдоха едни ми ти началства от МВР, КГБ, ЦК на КПСС. Постояха, помълчаха и сетне наредиха всички кости да се закопаят добре. Така че никой никога вече да не ги откопае…
Меркулов все така седеше до масата и замислено екипираше в дневника на следователя женски профил с къдрици. Май не ме забеляза и аз се колебаех дали има смисъл да нарушавам уединението му. Неочаквано от говорителя над вратата се чу гласът на помощник-дежурния:
— Другарю Меркулов, вдигнете слушалката, търси ви началството от градската прокуратура.
Меркулов вдигна. Обаждаше се прекият ни шеф, началникът на следствената служба Пархоменко. Разговаряйки, Меркулов седеше полуизвърнат към мен и аз обърнах внимание на ситните бръчици покрай очите му и преждевременно прошарената коса на слепоочията.
— Безусловно… Уведомих и КГБ, и МУР, и УБРСС… Сигурен съм, че след час ще знаем всичко за него… На първо място… Прав сте — чрез валутните отдели на КГБ и УБРСС можем да стигнем до доларите. Но основната загадка е чантата! Не изключвам връзка с чужденци, това е много вероятно… Оо, вече под контрол и в ЦК, и в градския комитет. Доста бързо, това ще ви кажа, Леонид Василиевич… Да, много ми помага. — Меркулов неочаквано ми намигна. — Много способен момък и както се казва, многообещаващ кадър… — Явно това се отнасяше за мен. Макар че „многообещаващ“ е донякъде съмнителен комплимент, аз все пак се изненадах, защото имах чувството, че Меркулов се ужасява от моите следствени дарби. В кабинета влезе Грязнов и подвикна с татарски акцент, явно имитирайки майор Сабиров:
— Дижюрни слидуватил, на произшествие!
— Грязнов, сериозно или се шегуваш?
Оказа се дори съвсем сериозно. Точно в полунощ под звуците на химна на Съветския съюз нашата бригада в пълен състав потегли към хотел „Централен“.
5.
18 ноември 1982 година, 4 часът сутринта
— А сега, млади колеги, още веднъж да обсъдим всичко отначало — каза Меркулов. — Ще се опитаме да открием логична връзка между тези две произшествия. Разбирам, че умирате за сън, но утре в девет… тоест вече днес, аз ще трябва да се явя пред ръководството и да докладвам за тези убийства.
Току-що се бяхме върнали на „Петровка“ от хотел „Централен“ и отново седим около кръглата маса в следователския кабинет. Ние — значи Меркулов, Козлов, Рита и аз. Панюшкин и Рекс не присъстват по нецелесъобразност. Чакаме Грязнов — извикаха го на телефона. Накрая Меркулов се обръща към мен: