Выбрать главу

— Алекс, на телефона! — деликатно ми почука Полина Василиевна, възпитаница на отдавна миналия в небитието пансион за благородни девици.

Обаждаше се Меркулов. Той, видите ли, останал с впечатлението, че искам да отида в прокуратурата, и то незабавно. Това е то, другарю Турецки, вече ти сервираха турското кафе.

Под напорите на пронизващия югоизточен вятър и ръмящия дъжд, примесен със сняг, бодро закрачих към новата станция на метрото „Арбатска“ и напук на вси стихии се чувствах бодър и силен. Чувството за самота отстъпваше на заден план, търсаческият дух завземаше предните позиции.

В преддверието на прокуратурата се поизтръсках от мокрия сняг и с удоволствие вдъхнах апетитната миризма на пресни пирожки, идваща откъм стола в сутерена. Без да имам сили да й устоя, бързо слязох долу и си купих две: едната — със зеле — набързо изядох още на касата, а другата — с месо — довърших, докато се качвах по стълбището на третия етаж.

Тъкмо понечих да вляза в кабинета на Меркулов, но иззад вратата нечий разярен глас ме сепна:

— Полковник, я не се правете на света вода ненапита!

Е няма що, съвсем интригуващо начало. Нерешително отворих и влязох. В кабинета крачеше като чапла по брега на езеро един полковник от държавна безопасност. На дивана седеше удобно разположен едър широкоплещест генерал с емблемата на вътрешни войски върху петлиците на шинела. Именно неговият глас бе проехтял с такава сила. Меркулов неопределено ми махна с ръка — сиреч настанявай се, където можеш. Измънках под нос „здравейте“ и седнах върху широкия перваз на прозореца. Генералът ме погледна като мебел и продължи да крещи:

— Как така да не знаете нищо за решението на вашето началство да блокира достъпа за панаира, мамичката ви мръсна?! Моите дзержинци са действали правилно, съгласно инструкцията!

Значи тоя червендалест генерал е командирът на прочутата дивизия „Дзержински“.

— Не знам, другарю генерал, по каква инструкция са действали вашите дръвници, но те провалиха операцията по залавянето на Ракитин. — Полковникът позамълча, след което добави: — Вашта мама…

Генералът се зачерви още повече, скочи от дивана и като петел рипна към полковника, изричайки през зъби изключително нецензурни слова. Макар и заел отбранителна позиция, полковникът му отвръщаше с не по-малко усърдие. А аз се гърчех на перваза от едва сдържан смях. Страхотен цирк, явно другарите от силовите органи излязоха извън кожата си. Къде ли отиде прехваленото чекистко самообладание?

Меркулов унило местеше поглед от единия към другия, подпрял глава с лявата ръка, а с дясната си играеше с металното похлупаче на вазичката с кламери от масивния канцеларски комплект. По едно време очевидно му писна и силно зачука с похлупачето по мраморната подставка.

— Успокойте се, другари командири! Положението ми е ясно. Вие, другарю Павлов — обърна се към кагебиста, — сте „водили на каишка“ вашия американец, без да знаете нищо за Ракитин. А вие, другарю Флягин, сте изпълнявали инструкцията, получена от съответната служба на КГБ, и за един час сте задържали достъпа на посетителите към павилионите, нали така? Сега американецът, може би професионален шпионин, спокойно ще отплува утре при своите капиталистически акули; чантата, която е очаквал, изчезна; Ракитин е убит, любовницата му — също; убийците спокойно се разхождат из Москва, ако вече не са избягали на заслужена почивка в Гагра или… Ница. Така че, казано на чекистки език, другарю полковник, операцията за обезвреждането на врага е била осрана от вас.

Ех, как подскочи полковникът при тези думи! А Меркулов, сякаш загубил интерес към цялата история, взе да рови из чекмеджето на бюрото си, вадейки оттам различни книжа. В кабинета цареше напрегната тишина. Накрая той откри бланки на протокол за разпит на свидетели и даде по една на офицерите, подхвърляйки лаконично:

— Запишете показанията си.

Генералът и полковникът дълго писаха, свели глави като старателни ученици, аз все така блеех като идиот на перваза, а Меркулов разчистваше бюрото си.

В интерес на истината не можех да проумея какво точно се случва. За какъв американски шпионин става дума? И какво общо имат с това „нашите“ убийства? Нали според принципа за териториалност Меркулов бе предал делото на прокуратурата в Соколнически район? Блъскайки си главата над тези въпроси, едва сега забелязах, че в кабинета на моя началник е настъпила известна промяна: масичката с гарафата бе изтеглена в далечния ъгъл, а омразният ми фикус бе заел централно място до прозореца. Дори подсвирнах при хрумналата ми догадка, с което ужасно стреснах другарите от силовите органи. Работата е, че Меркулов изпада в реформаторска треска веднага щом получи ново сериозно дело в свое производство. Поредното преразместване в кабинета явно показваше, че моят шеф (разбира се, и аз с него) ще разследва делото за двойното убийство — на Ракитин и неговата приятелка.